Posts Tagged ‘iraq’

New Parliament in #Iraq Must Promptly Elect a Speaker to Begin Government Formation Process

29/06/2014 Leave a comment

As the newly elected Iraqi Council of Representatives is expected to convene on 1st July 2014, I encourage all MPs to attend the session and undertake their constitutional duties. The new Parliament should immediately engage in addressing the political, security, social and humanitarian concerns of all communities in Iraq.

The first and most important step is the election of a Speaker. Once this is done, the Parliament should promptly elect a President and approve a new Government, as stipulated in the Constitution. Any delay in the process, caused by a lack of quorum or unwillingness to show compromise will be detrimental to the country’s future.

Faced with a national crisis, the political leaders of Iraq should put the interests of the country and its people before everything else.

Rising Concern as Sectarian Fighting Targets Minorities, UN Calls for Protection of Civilians

28/06/2014 2 comments

20140628-153522-56122965.jpg I am gravely concerned at the increasingly sectarian dimension of the fighting in Iraq and continued reports that the Islamic State of Iraq (ISIL) and other armed opposition groups are persecuting members of Iraq’s religious and ethnic communities, including the Shia Muslims, Shabaks, Yezidis, Christians and Turkmen.

UNAMI’s Human Rights Office monitors all sides of the conflict and has verified reports of ISIL carrying out summary executions and abduction of members of these ethnic and religious communities. Thousands of civilians from these groups in Ninewa province, including from Qaraqosh, Tal Afar, Qaratabah and Hamdaniyah are now fleeing their homes in fear. There are also concerning reports of harassment and reprisals against Sunni Muslims by some in the Secuirty Forces and militias.

Armed opposition groups, the Iraqi Security Force and the Peshmerga are all bound by international law to protect civilians. The Government of Iraq must make sure that human rights and humanitarian law are observed in the course of counter-terrorism operations. Targeting civilians by all sides must cease immediately and urgent steps should be taken to ensure that all Iraqis, including religious and ethnic communities, and other vulnerable populations are protected from violence. Some acts may amount to war crimes under international law.

Youth is the Hidden Treasure of Iraq

30/11/2013 Leave a comment


It is often said that Iraq is a rich country, that it is a country that is rich in oil and gas.

But I think Iraq has hidden riches. One that is present here in this conference – and this is the youth of this country. Nobody can defeat Iraq. Nobody can break your country.

Because what we see today here is the young people of Iraq of different nationalities, different ethnic and religious groups coming together to stand up for peace and for justice.

The first speaker from the organization’s committee of the conference noted that—social justice is not possible without peace. He spoke of the fact that peace can be built only on dialogue.

All of this reminds me very much of my own country.

My country, Bulgaria, went through its own transition process from dictatorship to democracy. In 1989, when the dictatorship was ousted, I myself, like many of you today—quite young—stood on the streets of our capital defending democracy. I was full of enthusiasm that democracy will prevail in my country, and that peace will prevail in our region.

I thought it would be easy. It proved to be very difficult.

Just a couple of years after democracy came to my country, our neighborhood collapsed in war and ethnic division. Hundreds of thousands of people were killed in the Balkans in the wars of the ‘90’s.

Our enthusiasm was quickly replaced by the fear that old hatreds – religious, ethnic hatreds will come to the fore and that they will destroy our country and the countries in our neighborhood. So my generation, ladies and gentlemen, very much like you, has lived with both enthusiasm and fear.

But like you here today, I have the strength to carry on. Because the youth of any country, Iraq included, has an important characteristic – and that is determination.

Determination to change. A belief in the future. And the ability to ask questions.

And I hope that as Iraq now faces a very difficult time given the security situation – and as I’ve seen before coming in, the number of initiatives that your organization’s been able to put forward…

You, the young people of Iraq will stand on your own feet. And you will protect your country from those who want to divide it. You will promote dialogue. You will help those in need. Because this is—the only way to build the future.

Sometime ago, Vice President Khuza’i came up with the Social Peace Initiative. We in the United Nations embraced it. And we support all the objectives of the Social Peace Initiative, particularly those objectives that are related to the youth.

When the leaders of Iraq came together to sign the National Honor Code, we were there…

Because we wanted to support dialogue. Because we wanted to send the message that all political, civic and religious leaders must stand together against terrorism. This is why I want to assure you from the podium of this conference that the United Nations will always be with you.

We will support your optimism. We will lend a hand to your ambition. And we will help you consolidate peace in Iraq.

These are priorities that are important for us in the United Nations across the world.

And this is why the Secretary-General of the United Nations has made Youth a specific focus of his work. As part of that priority, we have been able to work with the Government of Iraq on drafting together the First National Youth Strategy for this country. A number of the agencies of the United Nations are present here in this country, working on vocational training, on a number of other areas that are important to the youth.

But I’m sure that you, as many people in my own country, face a serious challenge. And that is the question whether to stay in your country or to emigrate. I know that many people, many young people in this country as elsewhere, want to leave, and want to build a life elsewhere.

But to them I want to send one message.

Wherever you go, and whatever part of the world you end up, your home will always be in here – in Iraq. As you travel to the other parts of the world, the best service that you can do to your country is to bring that knowledge and the experience that you gain elsewhere back here.

If you do that, Iraq will succeed. It will not be divided. And, yes, it will be a country that is rich not just in natural resources but in human capital.

This is what we want to support here in Iraq.

From the United Nations, congratulations.

Thank you.


Експериментът Ирак

11/10/2006 Leave a comment

Пристигнах в Багдад на 4 юли. Има някаква ирония във факта, че кацнах в Ирак в деня на американския национален празник и трябваше да отпътувам за България на 17 юли – деня, в който режимът на Саддам е празнувал преврата, довел партията БААС на власт през 1963 г.  “За първи път ли отивате в Ирак?”, ме пита египтянинът, който седи до мен в самолета. “Да, само за две седмици”, отвръщам му. “И аз отидох в Багдад само за две седмици…” Пауза. Усмивка. “…и вече съм там втора година. Всички идват за малко, но, повярвайте ми, няма да искате да си тръгнете!” Това беше третият човек, който през последния месец ми казваше подобно нещо. Защо ли?

Полетът от Аман първо каца в Ербил, най-големия град в Северен Ирак и столица на кюрдската общност. Ербил, както и целият Кюрдистан в момента се развиват сравнително мирно и спокойно. Човек може да се разхожда по улиците, кафенетата работят. Идват и инвестиции – тук-там нови хотели, говори се, че Австрийските авиолинии ще пускат директен полет от Виена, строи се ново летище… На старото, на което кацнахме, гордо се вее кюрдското знаме и никъде не се забелязва флагът на Ирак.

Час след като излетяхме от Ербил, кацнахме на международното летище в Багдад. По-късно, вече облечен в задължителната бронежилетка и с каска на главата, сядам в бялата бронирана кола на конвоя, който ще ме отведе към т.нар. международна зона в Багдад. Магистралата, която свързва летището с центъра на града, е известна като

най-опасния път на света

но през последните месеци мерките за сигурност са подобрени – по протежението на шосето има поне пет контролно-пропускателни пункта, целият път е ограден с бетонни стени и много от преките, които излизат на него, са затворени. Конвоите, превозващи чужденците, са тежковъоръжени и облепени с огромни надписи “СТОП! НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ НА ПОВЕЧЕ ОТ 50 МЕТРА! СТРЕЛБАТА РАЗРЕШЕНА!”, движат се бързо и не се съобразяват с останалите коли по пътя. Много иракчани смятат, че самото присъствие на подобни конвои по улиците на града е опасност за гражданите. Не са единични случаите, когато охранители са стреляли по хора и коли, смятани от тях за заплаха. Имало е и невинни жертви.

Същия ден се настанявам в караваната си в международната зона. Бързо разбирам, че всъщност не съм в Ирак, а в някакъв изолиран аквариум. Зоната е близо пет квадратни километра и е силно охранявана, в нея се намират много от държавните институции, посолствата и част от международното военно командване. Денонощно в далечината се чува стрелба, а понякога и по-големи експлозии, но те всички са извън зоната. Кола-бомба, граната и самоубийствен атентат звучат различно. Без да си познавач, бързо започваш да правиш разлика между тях и свикваш.

Свикваш и с бронежилетката и охраната

които винаги трябва да са с теб; с пясъчните торби, които ограждат караваната ти; с ограниченията, че не можеш да ходиш никъде сам; с постоянния пукот на хеликоптерите над главата ти; с тътена на експлозиите. В крайна сметка човек е силно адаптивно същество.

Да се говори за държава и държавни институции в Ирак в момента е малко пресилено. Всичко започва от нулата. За първи път в историята на Ирак днес има парламент, който е избран с прекия вот на хората. За първи път има правителство, плод на политически компромиси, не по-различни от тези, които се правят във всяка европейска страна. За първи път Ирак има конституция, одобрена с национален референдум. За първи път трите основни общности на държавата – шиити, сунити и кюрди, са представени във властта. Дотук добре. Тези постижения обаче все още не са достатъчни, за да има сигурност за гражданите срещу ежедневните терористични акции и атентати, които целят да предизвикат гражданска война и разпад на държавата. Правителството

не може да осигури електричество повече от два-три часа на ден

нито да предостави основни услуги като здравеопазване и образование.

Имах два въпроса, които задавах на всеки иракчанин, с когото работих. Вие всъщност искате ли да живеете всички заедно в една държава? И какво си спомняте за Ирак от времето преди Саддам? Вторият въпрос е плод на една моя теория, която гласи, че общества в преход се връщат първоначално към спомена си за периода преди идването на съответната диктатура. В България в началото на 90-те този спомен бе ярък, както и навсякъде в Източна Европа. Възстановиха се някои политически партии отпреди войната, върнахме се към идеята за Велико народно събрание от Търновската конституция.

В Ирак политическият спомен за времето преди Саддам е изтрит от съзнанието на хората. Попитах един народен представител защо в Ербил се вее само кюрдското знаме. Той се учуди на въпроса ми и поясни, че днешният флаг на Ирак няма нищо общо с традициите на държавата тук. Той е копие на египетското знаме и е въведен от Саддам, когато идеята за панарабизма е била модерна и Сирия, Египет и Ирак са обсъждали създаването на една държава. Този период бързо е отминал, но флагът е останал. Днес малко са хората, у които знамето на Ирак предизвиква някакви чувства на национална принадлежност. Попитах го какво е било знамето преди идването на партията БААС. Не можа да си спомни. Никой не можа да си спомни, докато един от преводачите не се заинтригува и потърси в интернет. Това беше и своеобразен отговор на моя първи въпрос – иракчаните днес нямат чувство на принадлежност към държавата Ирак. И може би това е най-големият идеологически проблем, който пречи на прохождащите институции и позволява на терористите да експлоатират разделенията в обществото. Ако френският крал Луи XIV бе казал “Държавата – това съм аз!”, то Саддам е отишъл по-далеч и може да се твърди, че по негово време е била валидна репликата “Обществото – това съм аз!”.

Идеологията на партията БААС е била вплетена в иракската идентичност

до такава степен, че днес реакцията срещу миналото прелива и в реакция срещу идеята за принадлежност към държавата Ирак. 

Експериментът да се създаде новата иракска държава върху разбиранията за върховенството на закона, човешките права, демокрацията и пазарната икономика е уникален. Днес този експеримент е под огромната заплаха на гражданската война. Много са страните, които нямат интерес от успеха на този експеримент. На първо място това са някои страни в Залива, където няма и скоро няма да има демокрация. Много от генералите на Саддам в момента живеят там, спонсорират и насърчават терористични организации, които да подкопават авторитета на новата власт в Багдад. Ако експериментът успее, т.е. в Ирак просъществува що-годе демократично управление, което се сменя с избори, а не с преврати, това ще се превърне в пряка заплаха за много страни в региона. Религиозните фундаменталисти в момента са в идеологически съюз с елементите на бившия режим дотолкова, доколкото и те не искат да успее експериментът в Ирак. Успехът му ще разбие и тяхната теза за цивилизационните различия между Изтока и Запада и ще докаже, че принципите на демокрацията – разбира се, адаптирани към местните реалности, може да функционират в ислямския и в арабския свят. Както между другото функционират успешно в най-голямата демокрация на света – Индия. За да попречат на този успех, терористите следват много проста и за момента успешна стратегия. Тяхната цел е да се вбие клин между шиитите и сунитие в Ирак и да се предизвика гражданска война и разпад на държавата. Затова се взривяват светини и на едните, и на другите.

Шиитите в Ирак имат подкрепата на Иран. Но политиката, която Техеран следва в момента, е значително по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Иран няма интерес от разпадането на иракската държава.

Техеран има интерес от изтеглянето на международните войски

– основно американски, от територията на Ирак, които възприема като пряка заплаха. Иракските шиити не са перси, а араби. Разбира се, те имат своята религиозна лоялност към Иран, но в много по-голяма степен в момента са основната група в обществото, която иска стабилизиране на управлението и някаква форма на демокрация. Причината е много проста – те са мнозинството в държавата. Сунитите, които традиционно са управлявали Ирак от създаването му след Първата световна война и са били привилегированата част от обществото по времето на Саддам, в момента са малцинство. Политическото разцепление в общността на сунитите е жестоко – от едната страна са тези, които са живели в Ирак по време на диктатора и търсят опити за политическо съжителство с шиитите и кюрдите; от другата са онези дисиденти, които са се върнали в Ирак след втората война в Залива. Те са и по-радикални, съответно и по-опасни. Третата група – кюрдите, са изградили своята автономия на север и много не се интересуват от проблемите в Багдад. Те изчакват и единственото, за което настояват, е запазване на тяхната автономия и справедливо разпределяне на приходите от петрола, голяма част от които идват от кюрдските територии.

За да успее демократичният експеримент в Ирак, той се нуждае от огромна помощ. Европа не може да си позволи да продължава да не присъства в Ирак. Не само с финансова подкрепа за възстановяването на страната, но и с политическа подкрепа за процесите там. Ирак има нужда от всичко в момента – от информация, от опит, от специалисти, от съвети… Неща, които Европа, а и България може да предоставят, ако имат политическа воля за това. За съжаление при липсата на обща европейска стратегия за Ирак всяка страна от нашия континент сама решава как ще действа. Великобритания, Холандия, Полша и Чехия присъстват. Присъства и Румъния. Има мисия на Европейската комисия.

Отсъства обаче България

Българският посланик в Багдад седи в София и страната ни пропуска уникални възможности за изграждане на контакти в новия Ирак. Разбира се, нашият контингент е там и има няколко българи по линия на НАТО, но политически ние не присъстваме. Отношението към България сред всички, които видях, бе изключително положително. Опитът, който ние можем да споделим с тях, традиционните връзки между обществата ни са капитал, който в момента се пропилява поради липсата на стратегическо виждане от страна на правителството и парламента на България.

Когато преди три месеца ми се обадиха с въпрос дали не бих отишъл в Багдад за две седмици за срещи в иракския парламент, не ми отне много време да дам положителен отговор. Да, опасно е. Но нали  бях сред онези народни представители, които гласуваха за участието на България в коалицията срещу Саддам. Гласувах за изпращането на българския контингент в Ирак. И нямах право да откажа да отида и да дам своя принос към нещо, за което съм убеден, че е в националния интерес на моята държава.

Всяка среща приключваше с дипломатичното: “Благодаря ви, че помагате на моята държава.” Една от онези фрази, които свикваш да чуваш, но не се замисляш много върху съдържанието им. Докато не я чуеш, изречена от полицая, който в последния ден, преди да си тръгнеш, ти връща паспорта при напускане сградата на парламента. Експериментът Ирак има много противници, към знамето на Ирак няма особена лоялност. Но има и много хора, които искат да живеят в свободна и сигурна държава. Нашата отговорност е към тях. Проява на слабост и липса на стратегическо мислене е да ги загърбим, да се поддадем на страха от опасностите и да не направим максималното да им помогнем. Останалото зависи от тях.

Текстът бе публикуван в сп. ТЕМА