Archive

Posts Tagged ‘избори’

Защо отслабването на ЕС е против интерсите на България

15/02/2019 Leave a comment

През май тази година ще се състои решителна битка за европейския проект. Увеличаващите се гласове за анти-европейски партии може да доведат със себе си дневен ред, който, ще намали рязко способността на по-малките страни в ЕС да прокарват интересите си. Това коментират от Европейски съвет за външна политика.

Отдавна се говори, че анти-европейските партии заплашват нормалното функциониране на европейските институции, но днес заплахата е реална.

Откакто Петте звезди на Луиджи Ди Майо и Лигата на Матео Салвини направиха ляво-дясна евроскептична коалиция в Италия, а Партията за право и справедливост на Ярослав Качински продължава да е първа сила в Полша, онези, които от позиции във властта искат да разрушат Европа, без ясна представа за последствията от това, все повече набират сила.

Ако прогнозите се окажат верни,

анти-европейските сили може да вземат поне 1/3 от местата в Европейския парламент.

Това ще им даде власт да парализират парламента и да всеят хаос в ЕС.

Националистическите партии из Европа са известни със своята раздробеност и огромните идеологически разлики, които имат помежду си. Добър пример са диаметрално противоположните позиции по отношение на Путин на Партията за право и справедливост в Полша и на Петте звезди в Италия. Те обаче могат да се обединят по тактически съображения с една единствена цел— да изпразнят Европейския съюз от политическо съдържание и да разбият проекта за обединена Европа.

Първата и най-пряка опасност е анти-европейците в ЕП да блокират работата на целия ЕС.

За България това представлява национален риск. Блокирането на преговорите за бюджета на ЕС и следващата финансова рамка ще се отрази негативно не само на националния бюджет, но и на джоба на всеки един българин. За нашата икономика, забавянето или ограничаването на притока на европейски фондове би било пагубно.

Отново граници, ограничения и стени, които ще ни разделят и затварят.

Някои скептици биха казали, че преувеличаваме правата и властта на Европейския парламент, но истината е, че в последните години той се сдоби със силни инструменти за влияние върху европейските процеси. Един от тях е правото на вето върху международни споразумения. Това ще позволи на анти-европейците да блокират бъдещи споразумения, включително и това с Великобритания след Брекзит. За българите на острова това ще е много лоша новина.

Може би най-важното последствие от гледна точка на българския национален интерес ще бъде негативният за страната ни ефект, ако бъдат ограничени общностните действия от едно блокиращо анти-европейско малцинство в Брюксел. Това ще означава, че все по-малко гласът на България ще се чува, “големите” ще определят политиките само от гледна точка на своя интерес, без мисъл за нас или за европейската солидарност; “двойните стандарти” ще се увеличават; правото на труд в други страни от ЕС ще бъде застрашено.

При постигане на 1/3 места, тази група ще има властта да налага вето върху мерките срещу страни-членки, които нарушават върховенството на закона. Спазването на европейските правила ще стане зависимо от политическите интереси на анти-европейците.

Брекзит е доказателство, че анти-европейските сили могат да спечелят референдуми без да имат ясна представа за последиците, а цената после да бъде платена от цялото общество. Поколението преди нас създаде Европейския проект. Нашето поколение включи България в бъдещето на обединена Европа. Сега гражданите на България трябва да отидат до урните и да направят своя разумен избор, за да я защитят. Да си дадем сметка за промените, от които ЕС се нуждае и да ги постигнем, без да разрушим постигнатото. Българският национален интерес е България да бъде в една силна и работеща Европа, в която нашите представители защитават нашите истински интереси, а не целят разбиването на ЕС.

Коментар на 

Росен Плевнелиев, президент на Р. България (2012-20017), член на съвета на ЕСВП,

Ивайло Калфин, бивш външен министър и вицепремиер, член на съвета на ЕСВП

Николай Младенов, бивш външен министър, специален координатор на ООН за Близкоизточния мирен процес, член на съвета на ЕСВП

Ева Майдел, член на ЕП от групата на ЕНП/ГЕРБ, член на съвета на ЕСВП

Андрей Ковачев, член на ЕП от групата на ЕНП/ГЕРБ, член на съвета на ЕСВП.

Размисъл в деня за размисъл

11/05/2013 1 comment

Roman_ElectionЗа първи път гласувах на изборите 1990 г. Оттогава не съм пропуснал избори: общински, национални, президентски или европейски. Не пропуснах и реферндума, на който гласувах срещу АЕЦ Белене. Един единствен път съм гласувал за кандидат на социалистите– на втория тур на президентските избори гласувах за Първанов. Не защото го харесвах, но кандидатът на демократичната българска десница– разяждана от вътрешни противоречия, не стигна до втория тур. Нямаше как да гласувам за националист и опортюнист като Волен Сидеров.

Кандидатирал съм се, губил съм и съм печелил вотове, наблюдавал съм избори в Украйна (когато изборите за президент бяха толкова фалшифицирани, че се наложи да ги проведат на ново), в Албания (когато страната се разпадаше и в нощта на вота спечелилите социлисти изляза да стрелят на площада и хвърляха гранати по офиса на демолратината партия). В Босна бях част от мисията на ОССЕ не за наблюдение, а за организация на изборите. В Пакистан съм наблюдавал избори, в Ирак също. Ръководих мисията на ЕС на избороте в Гана, където видях как една страна иска да се изправи и да покаже, че в Африка може да се организират честни избори.

Такова чудо като у нас в момента не бях виждал.

Ей Богу, желанието на някои да натика България в най-черните хроники на световните медии, да подтисне и без това крехкото самочувствие на българина, да смаже желанието за живот на цяло едно общество… ей такова нещо не бях виждал. Срам ме, яд ме е, не си намирам място!

На тази кампания БСП и всички нейни производни в един глас и в една тоналност извадиха всички възможни компромати срещу ГЕРБ и Борисов. Защо? Защото нито комунистите, нито костовистите могат да си представят, че за първи път в съвременната българска история една партия има шанс два пъти да бъде първа политическа сила. Е много ги е яд, защото ГЕРБ обърка добре подредените им сценарии. Много пари хвърлиха, много усилия, много слюнка изхарчиха да плюят, да омаскаряват, да злепоставят. Защото загубят ли тези избори те знаят, че никога няма да могат да се разпореждат с България както преди. Никога няма да могат да крадат вече милиони от безмислени енергийни проекти като АЕЦ Белене и други. Никога няма да могат да вадят досиета за едни и да ги крият за други. Никога няма да могат да си развиват тъпите тези, че България трябва да бъде равноотдалечена от Вашингтон, Брюксел и Москва. Никога вече България няма да бъде сива зона за техните задкулисни игри.

Да, последните четири години бяха много трудни. Не пожелавам на никое бъдещо правителство да трябва да се бори с това, което ние заварихме. Продънени бюджети и задълбочаваща се международна криза, която можеше да бъде избегната ако Станишев и ко не бяха оставили българската икономика да се развива като балон, който се спука в ръцете им. Но каквото било било…

Да, страхът на комунистите и кресливите им подгласници е оправдан. Въпреки злобата и парите, те пак не успяват. Не успяват, защото хората в България не са толкова прости, колкото техните “стратези” си мислят. Не са, никога не са били и никога няма да бъдат. Затова ни заливат с омраза от сутрин до вечер. Затова превръщат политиката в блудкава оперета.

Сценарият им за България няколко пъти се спъна през последните 20 години. Ако БСП са втори на изборите утре, ако ГЕРБ и демократично мислещите партии не им позволят да се докопат до властта, техният сценарии за България окончателно ще се провали и веднъж завинаги нашата страна и нашето общество ще е загърбило робството на миналото и ще е стъпило здраво на собствените си крака.

Моят избор е ясен и категоричен, той няма да се промени от помията, с които по поръчка ни заливат. Нека да съм ясен– аз ще гласувам за ГЕРБ, защото не искам сценария на тези, които заливат с кал цялото ни общество да се реализира. Всеки трябва сам да направи своя избор. Това е свободата и отговорността на демокрацията. Другото е, както казват, “от лукавого”.

На избори в Пакистан

22/02/2012 Leave a comment
Map of Pakistan

Map of Pakistan (Photo credit: Omer Wazir)

За държава, управлявана от диктатор, родината на покойната Беназир Бхуто, се радва на учудващо много свободи.

Преди няколко седмици списание The Economistизлезе със заглавие: “Пакистан: най-опасната държава на света”. Миналата седмица бивш британски посланик в Исламабад публикува статия, в която обясняваше, че изборите в Пакистан са предрешени, че резултатите ще бъдат фалшифицирани в полза на партията на президента Первез Мушараф и че няма никакъв смисъл ЕС да изпраща наблюдатели. Самата Европейска комисия дълго мисли дали да изпра

ти мисия, но в крайна сметка комисар Бенита Фереро-Валднер реши да поеме риска и от декември 100 наблюдатели от ЕС са разположени из цял Пакистан, за да следят кампанията и изборите. Няколко дни преди вота към тях се присъедини и делегация от Европейския парламент. За ужас на всичките ми приятели и роднини, аз бях част от тази делегация.

В определен смисъл Пакистан е, ако ней-опасната, то поне една от най-опасните държави на света. Разполага с ядрено оръжие, правителството няма контрол върху т. нар. „племенни общности”, които живеят по границите с Афганистан, ежедневно ставаме свидетели на самоубийствени атентати и престрелки. Само в деня на изборите близо 30 човека загинаха в различни инциденти. Още по-опасно е, че  в северозападните части на Пакистан

 открито вече се говори за талибанизация.

Това е резултат от изтласкването на талибаните от Афганистан. Те се преместват в пограничните планински райони и там намират не само убежище, но и население, което е склонно да им сътрудничи – къде от страх, къде от религиозно-политически съображения. Същевременно в средата на миналата година президентът Мушараф в нарушение на конституцията бе преизбран. Той остана началник на Генералния щаб, арестува председателя на Върховния съд и въведе временно извънредно положение. Убийството на най-популярния политик – Беназир Бхуто, лидер на Пакистанската народна партия, дойде като последно доказателство за хаоса, безредието и невъзможността Пакистан да бъде управляван. Организирането на парламентарни избори в тази обстановка наистина изглеждаше абсурдно – като абсурдът се подсилваше от президента, който неуморно повтаряше, че изборите щели да бъдат „свободни, честни и мирни” (?!). И това на фона на онези около 17% от избирателите, които бяха изпуснати от избирателните списъци плюс арестите на политически опоненти. След около месец ЕС ще публикува доклада си за хода на кампанията и самия изборен ден, затова тук няма да пиша за това. Искам да споделя това, което видях с очите си в Пакистан. То беше доста различно от медийната представа за „най-опасната държава на света”.

Започвам с цитат от виден пакистански журналист: „Фалшификации на изборите са възможни, когато властта е силна, а опозицията е слаба. Тук нещата са обърнати – опозицията е силна, а правителството слабо. Пакистан никога не е бил полицейска държава – ние критикуваме всичко, нищо свято не остана.” За държава, управлявана от диктатор (президентът и бивш началник на Генералния щаб взима властта с военен преврат през 1999 г.), Пакистан е учудващо свободна държава.  Ежедневно медиите критикуват правителството, гражданските организации се изявяват сравнително свободно, а арестуването на председателя на Върховния съд доведе дори до създаването на силно опозиционно „движение на адвокатите”. Освен това всеки пакистанец има мнение за политиката на Мушараф, за правителството, за международното положение и го изразява открито. Всичките тези свободи, разбира се, се контролират от

 вездесъщото присъствие на полицията и армията.

Наличието на законов текст, изискващ от кандидатите да „нямат политически възгледи срещу държавата Пакистан”, както и да „имат висок обществен морал”, позволяват на властта да решава – доста произволно – кой може и кой не може да се кандидатира. А и полицията не си поплюва да използва сила, когато нещата излязат извън контрол. Съпоставено с доста други избори в ислямския свят, които съм наблюдавал, тук хората имаха учудващо много политически свободи. В Пакистан жените имат право на глас и го упражняват до някаква степен, въпреки че на много места политическите партии се споразумяват да не им разрешават да гласуват. Все пак правата на малцинствата са силно ограничени, а на някои ислямски секти са направо отнети.

Седмица след като пристигнах, започнах да се чудя да не би Мушараф да е прав, когато казва, че изборите ще протекат спокойно. Въпреки безкрайно многото критики към него, никой не отрича факта, че именно той е отворил политическата система на Пакистан и е предизвикал разместване на традиционните елити. Oпозиционните партии са две – Пакистанската ислямска лига (Наваз), която представлява интересите на големите градски земевладелци и Пакистанската народна партия, зад която стоят големите селски собственици на земя. Те са на практика семейни партии, едната управлявана от фамилията на Наваз Шариф от Лахор, а втората от фамилията на Беназир Бхуто от Карачи. Когато идва на власт, Мушараф увеличава квотата на местата, запазени за жени в пакистанския парламент, оставя икономиката да се развива свободно. Той прави и нещо нечувано за държава като Пакистан, в която всеки генерал, който вземе властта с преврат, бива убит или умира „при неизяснени обстоятелства”. Мушараф се съгласява да свали пагона и да остане граждански президент. Дори най-яростните му критици не отричат, че той е единственият политик, за когото няма съмнения за корупция. Имайки предвид, че съпругът на Беназир Бхуто и настоящ лидер на Пакистанката народна партия има влязла в сила осъдителна присъда за корупция, а Наваз Шариф е дисквалифициран от изборите също заради корупция, президентът стои сравнително добре по този критерий. Въпреки всичко никой не му вярваше, че ще приеме резултатите от изборите и ще работи с новото правителство, каквото и да е то. Исторически погледнато, това изглеждаше абсурдно. Всички очакваха масови нарушения и фалшификации на вота.

В деня на изборите аз бях в Лахор. Половин час преди отварянето на избирателната секция вече имаше опашка от хора, които чакаха да гласуват. Пръв влезе възрастен мъж, който нямаше търпение да пусне бюлетината си. Бе дошъл с две патерици, но настояваше да чака прав реда си. След като стигна до урната, пусна бюлетината и се разплака от щастие, дойде при мен и ме попита дали съм доволен. Аз му отвърнах, че е важно той да е доволен. Той ме прекъсна: „Не, важно е вие да сте доволни, защото ни смятате за неспособни да взимаме решения.

Ние знаем какво е добро за Пакистан, вярвайте ни поне малко!”

Напусна секцията с викове „Долу Мушараф”, които бяха подети от част от събралата се тълпа. Полицията не се намеси. По-късно през деня в най-бедния квартал на Лахор, в избирателна секция, в която нямаше електричество и се гласуваше на свещи, разположена в единствената тухлена постройка в квартала („Медицински център за предотвратяване на малария”) ни заобиколи огромна тълпа. За ужас на моята пребледняла охрана, която бе погълната от тълпата, аз останах поне половин час сред хората. Тяхното послание беше едно – искаме промяна, гласуваме за промяна, кажете на света, че гласуваме. Избирателната секция бе в рисков район, в който се очакваше или силен вот за едната ислямистка партия, или ниска избирателна активност, защото другата ислямистка партия бойкотираше изборите. В крайна сметка в тази секция, както и в цял Пакистан, ислямистките партии загубиха катастрофално.

Резултатите от изборите дават категорична победа на опозицията и са тотална загуба за партията на Мушараф. Първите 24 часа след изборите бяха критични – ще приеме ли президентът резултата или неговата партия ще ги оспори, включително и с въоръжена съпротива? Все пак подобен ход би бил в съответствие с националните политически традиции… При близо 45% средна избирателна активност и съкрушителна победа за двете опозиционни партии, за ужас на много анализатори, това не се случи. Лидерът на пропрезидентската партия призна загубата, поздрави победителите, обяви че партията му ще остане в опозиция, и – тъй като самият той не влезе в парламента – заяви, че ще си подаде оставката. Рано сутринта президентът Мушараф също заяви, че ще работи с новоизбраното правителство.

Сега накъде?

Мушараф има репутацията на човек, който си държи на думата. Дали обаче и сега ще успее да я удържи, при формирането на анти-президентско парламентарно мнозинство, което ще иска да анулира много от неговите закони, може дори да поиска свалянето му от власт? Този въпрос остава открит. В кланово-племенната политическа система на Пакистан най-вероятно ще бъде постигната някаква сделка, която да е приемлива за него, за спечелилите изборите, за Запада и за САЩ. Въпреки сериозния отпор на ислямистите, която хората дадоха с вота си, опасността от талибанизация все пак остава. Изборният ден протече сравнително спокойно и без груби нарушения, без това да означава, че подготовката на изборите съответства на нашите разбирания за свободни и честни избори. Но не може да се пропусне и фактът, че Пакистан даде отпор на ислямистите. Остава и постижението, че първата ислямска държава в света, създадена през 1947 г., за да бъде дом на мюсюлманите от индийския суб-континент, днес има шанса да докаже, че власт се губи и печели мирно и на избори. Нашата мисия, като наблюдатели, изпратени от Европейския парламент,  приключва в края на седмицата, но мисията на ЕС едва сега започва. ЕС трябва да следи внимателно дали започналият мирен преход ще продължи и дали президентът и новото мнозинство ще спазват всички ангажименти, които са поели към пакистанския народ и международната общност. Естествено, когато и където можем, ние ще помагаме.

В една от секциите, които посетих, на черната дъска някой беше на написал на английски нещо, което бе старателно трито (вероятно заради мен), но все още се четеше: „Изберете ислямските ценности, не християнските! Бойкотирайте Св. Валентин” …

(статията ще бъде публикувана в сп. ТЕМА)

Не ги искам на моя страна!

02/07/2009 Leave a comment

Комунистите винаги са живели в паралелни реалности – едната е тази на лозунгите за „светлото бъдеще”, където „всички сме равни” и се пазим от „световния империализъм”; другата е реалността на панелните жилища, сивотата и забраните. „Ние сме на ваша страна” – лозунгът на БСП за тези избори е прекрасен пример за отричането на реалността. Безработицата расте, бюджетът е продънен, корупцията и беззаконието са навсякъде около нас, но – хора, не се притеснявайте – „те са наша страна”. Реалността, която всички виждаме няма значение, имат значение думите, които Партията е произвела, за  да подмени реалността. Така и корупцията, престъпността, безработицата са по-лесни, защото и „те са на наша страна”…

Най-свежият пример за това как можеш да загубиш връзка с реалността е последната (отчетна) пресконференция на Министъра на външните работи. За комунистите външната политика винаги е била нещо сложно, държавническо, важно и със сигурност нямащо нищо общо с реалния живот. Така беше и по времето на Студената война – хората тънеха в нищета и изолация, но слушаха ежедневно за победите на дипломатическия фронт, извоювани от съветската дипломация срещу капиталистите.

Броени дни преди изборите разбрахме, колко била успешна българската външна политика през последните четири години. Членството в ЕС не само е еднократен успех, но България е уважаван партньор, чиито трудности не са по-големи от тези на другите нови страни. Отношенията ни с Русия са „модел” за всички останали. Имало е „трудности” – признаването на Косово, изпращането на контингенти зад граница, но всичко е наред. Накратко казано – какво толкова се притеснявате, проблеми няма, страната има добра международна репутация, всички я уважават. Какво толкова, работата на дипломацията е да замазва положението, „за да не се излагаме пред чужденците”. Да, ама не!

Не можеш да имаш успешна външна политика, без да имаш успешна вътрешна политика. Когато на страната ти е наложен специален механизъм от ЕС, заради несправянето с престъпността, когато имаш един-двама осъдени за корупция, когато са ти спрени евро парите, когато си мълчиш по ключови международни теми, когато нехаеш за собствените си съграждани зад граница (според министъра нямало хаос с гласуването в чужбина!), когато те е страх да заемеш позиция, за да не обидиш някой от големите, няма как да бъдеш успешен. Външната политика на една страна трябва да защитава интересите на нейните граждани, да търси пазари за българските стоки, да допринася конструктивно за решаването на проблемите на света около нас, да създава нови икономически възможности за българския бизнес, да кара всеки български гражданин с достойнство и гордост да говори за държавата си.

Членството на страната ни в ЕС е 99% вътрешна политика, а не външна. И тук е най-големият управленски провал на правителството. При положение, че към март тази година България е оползотворила едва 0.34% от европейските фондове, никой не може да ме убеди, че това  членство е успех. При положение, че в 90% от заседанията на европейските институции, където български представители трябва да заемат позиция от името на страната ни, те мълчат или в най-добрия случай „се присъединяват към консенсуса”, България остава незабележима. Не ме разбирайте погрешно – не че хората са ни калпави, страх ги е да заемат позиция без изрично от София да имат писмени инструкции. Иначе ако кажат нещо могат да настъпят нечий интерес – я на БСП, я на ДПС.

Да, имаше трудни решения и със сигурност едно от тях беше признаването на Косово. През последните четири години България забрави и за Балканите, и за Черно море. Страната ни стои изолирана от процесите ,които текат там, говори как иска „водеща роля” ,но нищо не прави по въпроса. И каква водеща роля може да има, след като до преди няколко години беше давана за успешен пример, а сега е обект на академични изследвания за проваленото й европейско членство? Или участието ни във войната в Ирак. Дадохме безценни човешки жертви, бяхме лоялен партньор. Политически обаче не можахме да се преборим за един проект. А можеше хем да помогнем на иракчаните да си възстановят държавата, хем да създадем работни места в България. Румъния и Чехия успяха, българското правителство – не.

Със сигурност отношенията ни с Русия обаче са „модел”, но не за подражание. Концепцията, че България е равноотдалечена от Москва, Брюксел и Вашингтон предизвиква единствено присмех и показва интелектуална немощ. Когато руския посланик в ЕС нарече България „троянски кон” от София последва гробовно мълчание, нещо което не би се случило дори и по времето на социализма. България и Русия  са и трябва да бъдат парньори, ние имаме мястото си в диалога между ЕС и Москва, но трябва да имаме и достойнство, за да има смисъл парньорството ни. Външната ни политика остана в плен на емоциите и парадигмите на миналото. През всички тези години тя бе фрагментирана и се водеше без стратегическа мисъл. Със сигурност е  трудно, , но е задължително да се разработи цялостен подход към Русия, който да не е в плен на комплексите на русофилите и русофобите.

Когато една политика се прави непрозрачно тя няма как да бъде разбрана от хората. Това обаче е целта на БСП. Защото ако имаше прозрачност и обществен контрол всички щяха да видят как тихомълком се подменят посланици в последния момент преди изборите. Или как се назначават генерални директори часове преди изборния ден. Явно в продължение на година и половина никой не е почуствал необходимост от такива „висши” координатори, но пък защо да не ги „завещае” и да върже ръцете на бъдещето управление?

Целта е една – който и да дойде на власт политиката да се контролира от тези, за които думите и делата не трябва да си съответстват. Ако имаше прозрачност и отчетност на дейността на всеки, това няма как да се случи, няма как да се изхарчат милиони евро за безсмислени комуникационни кампании (разбирай предизборна агитация). Същевременно нямало пари за секции в чужбина (извън Турция)…

До изброите остават броени дни. Все се надявам, че когато всеки един от нас отиде до урната ще си каже – аз не съм на страната на корупцията, организираната престъпност и паралелната реалност! Единственият начин да бъдат изчистени от управлението на България хората, които ни заблуждават, че провалът е успех, е чрез вота на всеки един от нас.

Българските избори и Европа

18/06/2009 Leave a comment

С избора си на 5 юли ще отговорим на важен въпрос - провал ли бе разширяването на ЕС

Предстоящите парламентарни избори са важни за всички нас в България, но даваме ли си сметка за значението им за Европа? Не съм привърженик на тезата за “уникалността” на България, но има исторически контекст, който трябва да осъзнаваме, когато правим своя избор на 5 юли. Избирайки бюлетината, която е спечелила нашето доверие ние избираме не само дали искаме дясно или ляво управление; дали искаме Борисов или Станишев; дали си продаваме гласа за 50 лева; или искаме да дадем имунитет на някой, който е преследван от закона. С избора си на 5 юли българските граждани ще отговорят на много важен въпрос – провал ли беше последното разширяване на ЕС и тръшваме ли вратата пред носа на бъдещите кандидати. Защо?

През далечната 1995г. никой в Европа не вярваше че България ще бъде член на ЕС. Въпреки подадената кандидатура, страната беше на ръба на икономическа катастрофа, управлението на БСП вече се раздираше от противоречия, а мафията породена от “юго-емабргото” трупаше пари и влияние. През 2000г. започнаха преговорите за присъединяване и въпреки безспорния успех на това дело, много хора приемаха с насмешка целта след седем години България да бъде член на Европейския съюз. Първите години на преговорите обаче зададоха темпото – политическият елит се съсредоточи върху задачата, администрацията се мобилизира.

Към 2007г. сред тези, които следяха процеса внимателно, мнението за страната ни, както в Европа, така и у нас бе разделено на две. Едните смятаха, че всичко, което се прави е “на хартия”, че “реални промени няма”; другите бяха убедени, че България е пример за страните от Югоизточната Европа. Официалната позиция на правителствата на СДС и на НДСВ се придържаше към втората теза. И защо не? За по-малко от 10 години страната ни бе овладяла икономическия спад, бе стабилизирала финансите си, икономиката растеше с внушителен темп, безработицата падаше. От високо нещата изглеждаха положително. България се превръщаше в пример за подражание. След като ние можем да се справим с тежката задача на подготовката за ЕС, значи и бившите юго-републики могат.

Разбира се, не така изглеждаха нещата отдолу. “Цената” на усилията да се подготви страната за членство в ЕС бяха съсредоточени в онези области, в които имаше европейско законодателство. Образование, здравеопазване, правосъдие – все области на национални компетенции – останаха на заден план. Ръстът на икономиката бе съпътстван и с нарастване на корупцията и обрастването на властта в различни схеми. Слабата съдебна система не можеше да реагира адекватно поради много причини, но основно защото съдиите и прокурорите не чувстваха зад себе си гърба на държавата да се противопоставят на организираната престъпност. Всичко това се виждаше както от всеки български гражданин, така и от европейските бюрократи в Брюксел. Съмненията се превърнаха в подозрения, но въпреки това страната получи последен кредит на доверие и на 1 януари 2007г. стана член на ЕС. Скоро след това подозренията се оказаха факти и на България бе лепнат етикета “най-корумпираната страна в Европа”, спрени бяха европейските фондове и страната потъна в международна изолация. От положителен пример се превърна в негативен пример. Международният ефект от неспособността на българското правителство да се справи с проблемите е в няколко посоки.

Първо, правилата на бъдещето разширяване на ЕС бяха променени. Обект на преговорите с България и останалите страни от Централна и Източна Европа бяха сроковете, в които страните ще приемат европейското законодателство. За задаващите се след нас това не е достатъчно – на тях им искат реално да докажат, че прилагат определено законодателство, преди ЕС да допусне, че са готови. С други думи не само да приемат определени промени в законите, но реално да ги въведат в действие. Сами разбирате разликата, нали?

Второ, провала на българското правителство даде хляб на всички, които смятат, че ЕС няма капацитет да се разширява към Западните Балкани. След като България не може да се справи, то защо да очакваме другите страни да бъдат по-добри? Корупцията не е българска запазена марка, а организираната престъпност има мрежи в целия регион.

Трето, започна дебат – макар и не много публичен – какво прави ЕС със страни, които не могат да се справят с отговорностите на членството си. Този дебат не е нов за Европа, но в момента въпросът се поставя с по-голяма острота. Как ще върви ЕС към “обща зона на правосъдие и сигурност”, след като за две от страните членки (България и Румъния) има специален механизъм за наблюдение? Оказва се, че Европейският съюз не е добре подготвен да се справя с проблематични държави, които са вътре в съюза. Няма как България да стане част от Шенгенското споразумение, ако няма доверие в нейната способност да се справи с престъпността.

Четвърто, провалът с евро-фондовете повдигна много остро въпроса за цялостния контрол върху финансовите средства на ЕС. Това, съчетано със световната икономическа криза, означава, че Европа ще бъде много по-скептична, за какво и как отпуска пари в бъдеще.

Ситуацията сигурно изглежда безнадеждна, но не е. Решението й обаче зависи от самите нас. В Европа няма конспирация срещу България или кампания целяща да се очерни името на страната ни. Има много трезва преценка на рисковете, но има и много желание за промяна. Никой в Европейския съюз не иска страна, която не може да се справи, защото това подкопава доверието на европейските граждани в силата и смисъла на съюза, дава хляб на екстремистите.

Първата стъпка е на 5 юли, когато гласуваме за нов парламент и ново управление. Втората стъпка ще зависи от следващото правителство, но за да има шанс да успее, то се нуждае от ясен мандат за промяна. Затова всеки от нас, когато реши дали да гласува или не, или за кого гласува трябва да си дава сметка, че неговото решение има далеч по-големи външнополитически измерения отколкото изглежда на пръв поглед.