Archive

Archive for the ‘статия’ Category

Защо отслабването на ЕС е против интерсите на България

15/02/2019 Leave a comment

През май тази година ще се състои решителна битка за европейския проект. Увеличаващите се гласове за анти-европейски партии може да доведат със себе си дневен ред, който, ще намали рязко способността на по-малките страни в ЕС да прокарват интересите си. Това коментират от Европейски съвет за външна политика.

Отдавна се говори, че анти-европейските партии заплашват нормалното функциониране на европейските институции, но днес заплахата е реална.

Откакто Петте звезди на Луиджи Ди Майо и Лигата на Матео Салвини направиха ляво-дясна евроскептична коалиция в Италия, а Партията за право и справедливост на Ярослав Качински продължава да е първа сила в Полша, онези, които от позиции във властта искат да разрушат Европа, без ясна представа за последствията от това, все повече набират сила.

Ако прогнозите се окажат верни,

анти-европейските сили може да вземат поне 1/3 от местата в Европейския парламент.

Това ще им даде власт да парализират парламента и да всеят хаос в ЕС.

Националистическите партии из Европа са известни със своята раздробеност и огромните идеологически разлики, които имат помежду си. Добър пример са диаметрално противоположните позиции по отношение на Путин на Партията за право и справедливост в Полша и на Петте звезди в Италия. Те обаче могат да се обединят по тактически съображения с една единствена цел— да изпразнят Европейския съюз от политическо съдържание и да разбият проекта за обединена Европа.

Първата и най-пряка опасност е анти-европейците в ЕП да блокират работата на целия ЕС.

За България това представлява национален риск. Блокирането на преговорите за бюджета на ЕС и следващата финансова рамка ще се отрази негативно не само на националния бюджет, но и на джоба на всеки един българин. За нашата икономика, забавянето или ограничаването на притока на европейски фондове би било пагубно.

Отново граници, ограничения и стени, които ще ни разделят и затварят.

Някои скептици биха казали, че преувеличаваме правата и властта на Европейския парламент, но истината е, че в последните години той се сдоби със силни инструменти за влияние върху европейските процеси. Един от тях е правото на вето върху международни споразумения. Това ще позволи на анти-европейците да блокират бъдещи споразумения, включително и това с Великобритания след Брекзит. За българите на острова това ще е много лоша новина.

Може би най-важното последствие от гледна точка на българския национален интерес ще бъде негативният за страната ни ефект, ако бъдат ограничени общностните действия от едно блокиращо анти-европейско малцинство в Брюксел. Това ще означава, че все по-малко гласът на България ще се чува, “големите” ще определят политиките само от гледна точка на своя интерес, без мисъл за нас или за европейската солидарност; “двойните стандарти” ще се увеличават; правото на труд в други страни от ЕС ще бъде застрашено.

При постигане на 1/3 места, тази група ще има властта да налага вето върху мерките срещу страни-членки, които нарушават върховенството на закона. Спазването на европейските правила ще стане зависимо от политическите интереси на анти-европейците.

Брекзит е доказателство, че анти-европейските сили могат да спечелят референдуми без да имат ясна представа за последиците, а цената после да бъде платена от цялото общество. Поколението преди нас създаде Европейския проект. Нашето поколение включи България в бъдещето на обединена Европа. Сега гражданите на България трябва да отидат до урните и да направят своя разумен избор, за да я защитят. Да си дадем сметка за промените, от които ЕС се нуждае и да ги постигнем, без да разрушим постигнатото. Българският национален интерес е България да бъде в една силна и работеща Европа, в която нашите представители защитават нашите истински интереси, а не целят разбиването на ЕС.

Коментар на 

Росен Плевнелиев, президент на Р. България (2012-20017), член на съвета на ЕСВП,

Ивайло Калфин, бивш външен министър и вицепремиер, член на съвета на ЕСВП

Николай Младенов, бивш външен министър, специален координатор на ООН за Близкоизточния мирен процес, член на съвета на ЕСВП

Ева Майдел, член на ЕП от групата на ЕНП/ГЕРБ, член на съвета на ЕСВП

Андрей Ковачев, член на ЕП от групата на ЕНП/ГЕРБ, член на съвета на ЕСВП.

Три причини, поради които газовият хъб “Балкан” си заслужава

07/09/2016 1 comment

Публикувано във в. 24 часа

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5747501

Това е първият изцяло български проект, отговарящ на националния ни интерес в областта на енергийната диверсификация Проектът за газов хъб “Балкан” е български проект. Това е първият изцяло български проект, отговарящ на националния ни интерес в областта на енергийната диверсификация и разработен в България с оглед на стратегическото ни положение. Това е дългосрочен проект, по който ще се работи години, може би десетилетия напред.

Дали ще се случи, зависи както от нас, така и от партньорите ни, защото за неговата реализация се изисква сътрудничество с Европейския съюз, с региона и с Русия, която ще продължи да бъде фактор в областта на енергетиката и газовите доставки. Как ще се случи, зависи от способността ни да работим по реализацията на дългосрочен национален приоритет чрез премерени дипломатически и икономически ходове. Неизбежно в този разговор ще се намеси и геополитиката. Затова внимателно трябва да се анализират и използват външнополитическите инструменти, които ситуацията ще предлага.

Първият успех за проекта е мощната подкрепа на ЕС. Вторият — дипломатически успех, дойде във Варна преди дни – инициативата на министър-председателя Борисов за тристранна среща между България, ЕС и Русия по въпросите на хъба. Въпреки обтегнатите отношения между Европа и Русия.

Има поне три причини, поради които проектът си заслужава и може да бъде успешен. Първо, регионът не разполага със собствен регионален газов хъб.

Защо само Западна Европа трябва да печели от свободния пазар на газ?

Второ, Югоизточна Европа очаква много по-голям ръст на потреблението на газ от останалата част на Европа. Защо да не се възползваме от това като държава? И третата причина – силната покрепа, която България получава от Европейския съюз. В крайна сметка България е пресечна точка на важни европейски транспортни коридори и е естествен маршрут на енергийните потоци от юг, изток и югоизток. Страната ни обаче не може да бъде третирана само като територия, през която се реализират проектите на други държави.

На базата на собствена стратегия България може да се превърне във важен газов разпределителен център на Балканите. България разполага и с добре развита национална газопреносна мрежа, изгражда междусистемните връзки със съседите ни, започнаха и проучвания за добив на газ в Черно море.

Докато Европейският съюз е изправен пред историческо предизвикателство – как да удържи мощната миграционна вълна по границите си, никога не трябва да забравяме, че сигурността на енергийните доставки и диверсификацията остават от ключово значение за всички. Както по темата за енергетиката, така и по темата за миграцията, България има исторически шанс, че не сме сами, а получаваме подкрепа от цяла Европа. И по двете теми

имаме нужда от солидарността на ЕС и партньорства отвъд Европа.

И по двете теми ролята на българската дипломация ще бъде от ключово значение. И по двете теми е важно всички да се обединят около националния приоритет за газовия хъб, за да може да започне неговата реализация.

#Opinion: Two-State Solution Slipping Away! Do Not Miss the Opportunity to Reverse the Negative Trends #Israel #Palestine @UNSCO_MEPP

03/07/2016 2 comments

The report published last week by the Quartet – the Russian Federation, the United States, the European Union and the United Nations – presents an analysis that should come as no surprise to anyone. The negative trends on the ground continue to jeopardise prospects for peace and diminish the prospects for a two-state solution.

Palestinian frustration after half a century of occupation, dozens of failed peace efforts cannot be wished away; it cannot be vanquished by aggressive security measures, continued illegal settlement activities in the occupied West Bank, arrests or punitive home demolitions. Neither is it helped when Israeli ministers openly reject the very notion of a Palestinian state, call for the complete annexation of the West Bank or rush to approve more settlement construction.

But neither will the violence and terror we are witnessing again help bring about a Palestinian state. A peaceful future for both peoples cannot emerge on the back of statements that glorify terror and justify killing; mutual respect cannot come as a result of stabbings, shootings and car-rammings.

Most Palestinians have lived with the humiliation of occupation all their lives.

They do not need the Quartet to tell them about the devastating impact of the illegal settlement enterprise on their lives, their economy, and their legitimate aspirations for an independent, sovereign, viable state. For them, a nine-page report could never fully capture what it is like to live under a military rule which governs every aspect of their daily existence and which has the power of life and death over them and their children. The shooting of 15 year old Mahmoud Raafat Badran, on his way home from a swimming pool is the latest testament to this sad predicament. No army should kill children by mistake.

Equally so, Israelis know that continuing terrorist attacks, the incitement which encourages such acts, and the ongoing militant activity in Gaza are major obstacles not just to peace, but to rebuilding trust. The recent murder of Hallel Yaffa Ariel provided further testimony to that. Heroes do not kill sleeping children. Most Israelis have lived with such fears all their lives. It is also clear that the takeover of Gaza undermines the ability to achieve and implement a negotiated solution.

Given this stark reality, Palestinians and Israelis have reached a point where many on

both sides have lost faith in the other’s commitment to a future of two states

living side-by-side in peace, security and mutual recognition. Many of them have also grown critical of the international community – some thinking it is not doing enough to resolve this conflict while others see it as overly involved with it.

 At the end of the day, the sad reality for peoples on both sides of the conflict is that the things which they hold most dear – statehood and security – are slipping further away.

 The report published by the Quartet sends two very clear messages. First, to those who hope that the international community would somehow abandon this conflict and let it descend in a deteriorating status quo to perpetual chaos, we say: no, you are wrong. The report reflects the determination of the Russian Federation, the United States, the European Union and the United Nations not to look away, but to expose and draw attention to the problems in a more detailed and uncompromising manner than ever before and to hold the leaderships to account on their actions and inactions.

Second, to those who hope that the international community will enforce a solution on this conflict, we say: you, too, are wrong. No third party can decide for Israelis or Palestinians what compromises to make and what risks to take for peace. None of us can convince them to begin trusting each other. What the international community can and must do is to provide the parties with support and incentives to take the right path, the one towards peace, in line with commitments they have already made to each other and before the world. We must pledge to end the Palestinian-Israeli conflict on the basis of United Nations Security Council resolutions 242 (1967) and 338 (1973) through negotiations in a manner that resolves all permanent status issues, meets Palestinian aspirations for statehood and Israeli security needs.

The report describes the Quartet’s view on the main obstacles blocking the path forward, and what needs to be done to overcome them. Both have been critical of the report.

But can anyone deny that violence is a problem for rebuilding trust? Who will make the argument that more cannot be done to end incitement?

Can anyone question the fact that illegal settlements, the taking of land for exclusive Israeli use and the prevention of Palestinian development in Area C of the occupied West Bank are not undermining the prospect for a two-state solution? Who will say that the Russian Federation, the United States, the European Union and the United Nations are wrong when they call for these policies to stop?

Who can question the need to fully lift the closures on Gaza, end militant activity and reunite it under one single legitimate leadership?

This conflict is so complex and so long-standing, that any expectation of a quick fix that resolves all final status issues is at best naïve, and at worst a cynical strategy to avoid the painstaking work needed to rebuild trust and create conditions for a realistic, serious and ultimately successful negotiations that will end the occupation that began in 1967 and realize a two state solution. No one is talking about yet another new transitional agreement but rather about

implementing what both sides have already agreed upon

and changing reality on the ground to pave the road for the final deal.

The Quartet report sounds an alarm bell that we are on a dangerous slope towards a one state reality that is incompatible with the national aspirations of both peoples.

The international community stands ready to engage both with Israeli and Palestinian leaders on the implementation of the report’s recommendations. We believe that if they take up this challenge, in cooperation with regional actors, Palestinians and Israelis will experience a positive change in their lives and sense renewed hope – a first and necessary step towards a future in which they can each live in freedom and dignity on their ancestral homeland, as good neighbours and masters of their own fate. I urge leaders on both sides not to miss this opportunity.


this opinion piece was published or quoted in the following media:

In Full/English

·         Israeli and Palestinian Media 

Ø     Jerusalem Post, 4 July, Link

Ø     Maan News Agency, 4 July, Link

·         Forum/Blogs

Ø     Naruto Café, 6 July, Link

Excerpts/English

·         Israeli and Palestinian Media 

Ø    Times of Israel, 4 July, Link

Ø    Arutz Sheva, 4 July, Link

Ø    Jerusalem Post, 4 July, Link

Ø    Maan News Agency, 5 July, Link

·         Regional Media

Ø    Press TV (Iran), 4 July, Link

Ø    Al-Bawaba, 4 July, Link

·      International

Ø    Reuters, 3 July, Link

Ø    Reuters, 4 July, Link

Ø    Reuters, 5 July, Link

Ø    Breitbart, 4 July, Link

Ø    Camera, 6 July, Link

Ø    Sputnik, 7 July, Link

Ø    Russia Today, 4 July, Link

Ø    The Nation (UAE), 4 July, Link

Ø    The Forward, 3 July, Link

Ø    EuroNews, 4 July, Link

Ø    Business Insider (UK), 3 July, Link

Ø    New Europe, 5 July, Link

Ø    Daily Mail, 3 July, Link

Ø    Germany Sun, 5 July, Link

Excerpts/Arabic

·         Palestinian Media

Ø     Al-Quds Newspaper, 3 July, Link

Ø     Al-Ayyam Newspaper, 4 July, Link

Ø     PalSawa, 3 July, Link

Ø     Palestine News Network (PNN), 4 July, Link

Ø     Amad, 3 July, Link

Ø     Shams News Agency, 4 July, Link

Ø     Panet, 5 July, Link

Ø     Arab48, 3 July, Link

Ø     Al-Hourriah, 9 July, Link

·         Regional Media 

Ø     Al-Arabiya, 3 July, Link

Ø     Sky News Arabic, 3 July, Link

Ø     Al-Hurra, 4 July, Link

Ø     Al-Mayadeen, 4 July, Link

Ø     Al-Bayan (UAE), 4 July, Link

Ø     Masr Al-Arabia, 4 July, Link

Ø     Lebanon Daily, 4 July, Link

Ø     Al-Rai, 5 July, Link

Ø     Al-Mydan, 4 July, Link

Ø     New Middle East, 4 July, Link

Ø     Al-Khaleej, 4 July, Link

Ø     Sana (Syria), 4 July, Link

·         International Media

Ø     Reuters, 3 July, Link

Ø     Russia Today, 4 July, Link

 

Разговорът за съседите ни казва много за нас самите

17/09/2012 Leave a comment

За последните 20 години животът в България се промени. От безвремието на комунизма стъпихме в динамичната ера на демокрацията и свободата и бързо трябваше да се научим – къде успешно, къде не, да носим отговорност за собствените си решения.

Освен България обаче се промени и средата около нас. С разпадането на Югославия се появиха седем нови страни и всички те са ни съседи. Под юздите на диктатурата в СФРЮ и НРБ бяхме позабравили за тлеещите исторически, религиозни и културни конфликти, които бяха дали на региона ни прозвището “барутен погреб”. Малко хора днес си спомнят за политиката на изкуствено създаване на нации, водена от триото Тито – Сталин – Димитров, защото тя бе последователно изтрита от съзнанието на всички на Балканите в годините на “зрелия социализъм”.

Днес обаче живеем в друга среда. България заедно с Хърватия, Турция и Албания сме съюзници в НАТО, а с Гърция, Румъния и Словения сме и членки на ЕС.А всички останали страни искат да бъдат част от нашата общност. От момента, в който с широка ръка признахме независимостта на републиките на бивша Югославия, рядко сме се замисляли за политиката си към съседите. Поглеждаме нататък основно в трудни моменти като югоембаргото, кризата в Косово, бунтовете в Македония. Време е обаче да погледнем към региона и да осмислим какви са принципите и устоите на нашата политика. Защото регионът днес се променя динамично, също както и ние вървим по нашия път и днес нямаме нищо общо с държавата, която бяхме по времето на комунизма.

Обедняването, икономическите трудности, финансовата криза извеждат днес на преден план най-лесните решения – национализма и ксенофобията. На Западните Балкани днес е много по-трудно да си проевропейски настроен, отколкото преди 10 години. Европа, изглежда, е загубила ентусиазма за разширението, а политическите опортюнисти ежедневно и все по-силно наблягат на това, което ни разделя, а не на това, което ни сближава. За много държави около нас пътят напред изглежда труден и неясен, а когато се затрудняваш да бъдеш оптимист за бъдещето, се захващаш да ровиш в миналото да създаваш митове и да мислиш, че по този начин винаги ще печелиш изборите.

Пред България има малко възможности в тази ситуация. Ние можем или да паднем в този капан, като започнем да обръщаме внимание на всяка провокация, или да покажем, че има и друг начин да градим отношения. За да отговорим на това предизвикателство като общество, пет години след членството ни в ЕС имаме нужда да осмислим политиката си към съседите и да го направим по съвременен и спокоен начин. Трябва да разберем, че не може постоянно да залитаме към крайностите. Политиката ни към Балканите не може да се прави нито тайно в кабинетите, нито на улицата. Това трябва да стане открито, но по-важното – на базата на принципи, които всички приемаме. Само ако имаме съгласие върху тях, ще можем да сме достовоерни в това, което казваме, и да го отстояваме.

Много хора дойдоха при мен и казаха: не го прави, не опитвай да промениш нещо, което е толкова горещо, ще отвориш кутията на Пандора; какво ще кажат в Брюксел, представяш ли си какви гласове ще се чуят, това ще ни скара с всичките ни съседи. Разбирам много добре, че това е риск. Но аз нямам причина да се съмнявам, че именно българското общество, преживяло и осъзнало нуждата от това да бъдем толерантни един към друг, единственото на Балканите, изградило гражданска концепция за своята националност, няма да има силата и смелостта за един дебат. Ако на други се налага да търсят под дърво и камък митовете, с които да покажат колко са различни от съседите си, ние в България познаваме историята си, знаем кои сме и няма от какво да се страхуваме.

Този дебат е важен за нас и по друга причина. За нас самите не е важно само какво ще кажем в него за съседите си, а и как ще го кажем. Ще бъдем ли част от истерията, задаваща се в някои страни на Балканите, или ще покажем, че имаме силата да продължим да бъдем пример за нашия регион. Ще решим ли кое е по-полезно за нас: истеричната реакция на събития около нас, или системните усилия да превърнем България в пример за подражание. Ние имаме с какво да се похвалим в развитието си: имаме най-ниските данъци в Европа и сме финансово стабилни, не сме заплашени от фалит, но все още има неща като справедливата съдебна реформа и икономическия напредък, които много повече заслужават нашето внимание сега.

Аз съм сигурен, че ще постигнем съгласие по основните приоритети на балканската ни политика. И съм убеден, че с начина, по който го правим, ще покажем, че сме страна, която не се страхува да отстоява националните си въжделения и е отворена към всичките си съседи. Историята на различните конфликти в Европа през вековете показва, че има един успешен модел да се поддържа идентичността на една държава. Трагедиите на Стария континент идваха, когато някой решеше да постигне това, като се противопоставя на всички останали. Успехът винаги е идвал, когато всички даваме собствената си национална неповторимост и допринасяме за многообразието на света. Това не означава, че трябва да забравим кои сме, нито да мразим останалите, а точно обратното – да сме сигурни в себе си и да сме горди от това, което сме.

Публикувано във в. “Труд”

Innovation and growth are key to economic revival in Europe

16/04/2012 Leave a comment

As we meet in London today, the European economy remains weak. Growth has stalled across the continent. Unemployment is high. After several years of crisis, our citizens and businesses are still uncertain whether the future offers prosperity or stagnation. William Hague and I outlined some ideas on how to bring growth back into the European economy and published them in The Telegraph. This is how it looks when you see it from Sofia and London…

As well as responding to the immediate debt crises, we believe that Europe must focus more on growth. We outline here a programme of reforms which Europe needs to undertake to remain competitive and confident.

Neither of our countries is in the euro, but it is in our national interest that the currency should succeed. We have a major stake in a stable and growing eurozone. A large share of our exports goes to this area and its volatility has a chilling effect on both economies.

As well as the fiscal compact, markets must be assured that the eurozone firewall is big enough; that Europe’s banks are being adequately recapitalised; and that the problems in countries like Greece have been properly dealt with.

At national level, the UK and Bulgaria are working hard to address the problem of government debt. We have put forward an aggressive set of plans to get our economies back on their feet. We are reforming our welfare and pension systems, restraining public sector pay, and streamlining our public administrations.

By taking bold decisions, we have shown it is possible to earn credibility in international markets.
Beneath the surface of the recent crises is a bigger and more important challenge for Europe. A fundamental shift in the global balance of economic power is under way – from West to East and from North to South.

This is about competitiveness. The European Commission’s 2012 Annual Growth Survey observed that “long before the current crisis, overall EU performance has been weaker than key competitors”.
The only long-term solution is to encourage and promote growth. In our meeting in London we are discussing a number of ways to do this: extending the single market, promoting free trade, reducing red tape and using the EU’s budget to promote innovation and competitiveness.

First, to complete the single market we must widen its remit to focus on the digital economy, on energy, low carbon development, defence, and further liberalisation of the services sector. One of the reasons major companies invest in Bulgaria and the UK is because they want access to the single market. But in some crucial areas, internal trade is still obstructed.

The single market has not kept up with the shift to services and changes in technology. Further liberalisation of services and the creation of a digital single market could bring over €800bn (£660bn) to the European economy.

Second, promoting free trade. The EU has had a good track record of promoting international trade but we must do more. We’d like to make 2012 the year of EU trade deals, by concluding negotiations with India, Canada and Singapore, launching negotiations with Japan by the summer, and injecting momentum into EU-US economic integration.

The deals currently on the table could add €90bn to EU GDP. Above all, we must reject the temptation to seek self-defeating protectionism in trade relations.

Third, reducing the burdens on businesses. The average cost of starting a business is higher in the EU than in our major competitors. It costs €644 to set up a business in the US compared with €2,285 in the EU. Big businesses say EU regulation is having a negative effect too.

We have made some advances in Europe on reducing regulatory burdens for small businesses. This is a step in the right direction, but we will push for a more ambitious EU programme to reduce overall burdens, specific measures to help small businesses and new sectoral targets to benefit industry.

Fourth, Europe needs to focus more on innovation and infrastructure for a modern economy. Connecting Europe’s energy grids is one milestone. In addition, we should make EU research and investment funds more flexible and simpler to use.

As President Rosen Plevneliev of Bulgaria said in his inauguration speech, innovation is at the heart of growth. Europe must create the best environment for entrepreneurs and innovators to turn their ideas into commercial projects, and thus create jobs.

Finally, we wish to stress the transformational power of EU enlargement. The process of accession has helped to entrench democracy, the rule of law and human rights across the continent. It has also increased investor confidence. We believe membership of the EU should be open to any European country that wants to join and meets the rigorous accession criteria.

На избори в Пакистан

22/02/2012 Leave a comment
Map of Pakistan

Map of Pakistan (Photo credit: Omer Wazir)

За държава, управлявана от диктатор, родината на покойната Беназир Бхуто, се радва на учудващо много свободи.

Преди няколко седмици списание The Economistизлезе със заглавие: “Пакистан: най-опасната държава на света”. Миналата седмица бивш британски посланик в Исламабад публикува статия, в която обясняваше, че изборите в Пакистан са предрешени, че резултатите ще бъдат фалшифицирани в полза на партията на президента Первез Мушараф и че няма никакъв смисъл ЕС да изпраща наблюдатели. Самата Европейска комисия дълго мисли дали да изпра

ти мисия, но в крайна сметка комисар Бенита Фереро-Валднер реши да поеме риска и от декември 100 наблюдатели от ЕС са разположени из цял Пакистан, за да следят кампанията и изборите. Няколко дни преди вота към тях се присъедини и делегация от Европейския парламент. За ужас на всичките ми приятели и роднини, аз бях част от тази делегация.

В определен смисъл Пакистан е, ако ней-опасната, то поне една от най-опасните държави на света. Разполага с ядрено оръжие, правителството няма контрол върху т. нар. „племенни общности”, които живеят по границите с Афганистан, ежедневно ставаме свидетели на самоубийствени атентати и престрелки. Само в деня на изборите близо 30 човека загинаха в различни инциденти. Още по-опасно е, че  в северозападните части на Пакистан

 открито вече се говори за талибанизация.

Това е резултат от изтласкването на талибаните от Афганистан. Те се преместват в пограничните планински райони и там намират не само убежище, но и население, което е склонно да им сътрудничи – къде от страх, къде от религиозно-политически съображения. Същевременно в средата на миналата година президентът Мушараф в нарушение на конституцията бе преизбран. Той остана началник на Генералния щаб, арестува председателя на Върховния съд и въведе временно извънредно положение. Убийството на най-популярния политик – Беназир Бхуто, лидер на Пакистанската народна партия, дойде като последно доказателство за хаоса, безредието и невъзможността Пакистан да бъде управляван. Организирането на парламентарни избори в тази обстановка наистина изглеждаше абсурдно – като абсурдът се подсилваше от президента, който неуморно повтаряше, че изборите щели да бъдат „свободни, честни и мирни” (?!). И това на фона на онези около 17% от избирателите, които бяха изпуснати от избирателните списъци плюс арестите на политически опоненти. След около месец ЕС ще публикува доклада си за хода на кампанията и самия изборен ден, затова тук няма да пиша за това. Искам да споделя това, което видях с очите си в Пакистан. То беше доста различно от медийната представа за „най-опасната държава на света”.

Започвам с цитат от виден пакистански журналист: „Фалшификации на изборите са възможни, когато властта е силна, а опозицията е слаба. Тук нещата са обърнати – опозицията е силна, а правителството слабо. Пакистан никога не е бил полицейска държава – ние критикуваме всичко, нищо свято не остана.” За държава, управлявана от диктатор (президентът и бивш началник на Генералния щаб взима властта с военен преврат през 1999 г.), Пакистан е учудващо свободна държава.  Ежедневно медиите критикуват правителството, гражданските организации се изявяват сравнително свободно, а арестуването на председателя на Върховния съд доведе дори до създаването на силно опозиционно „движение на адвокатите”. Освен това всеки пакистанец има мнение за политиката на Мушараф, за правителството, за международното положение и го изразява открито. Всичките тези свободи, разбира се, се контролират от

 вездесъщото присъствие на полицията и армията.

Наличието на законов текст, изискващ от кандидатите да „нямат политически възгледи срещу държавата Пакистан”, както и да „имат висок обществен морал”, позволяват на властта да решава – доста произволно – кой може и кой не може да се кандидатира. А и полицията не си поплюва да използва сила, когато нещата излязат извън контрол. Съпоставено с доста други избори в ислямския свят, които съм наблюдавал, тук хората имаха учудващо много политически свободи. В Пакистан жените имат право на глас и го упражняват до някаква степен, въпреки че на много места политическите партии се споразумяват да не им разрешават да гласуват. Все пак правата на малцинствата са силно ограничени, а на някои ислямски секти са направо отнети.

Седмица след като пристигнах, започнах да се чудя да не би Мушараф да е прав, когато казва, че изборите ще протекат спокойно. Въпреки безкрайно многото критики към него, никой не отрича факта, че именно той е отворил политическата система на Пакистан и е предизвикал разместване на традиционните елити. Oпозиционните партии са две – Пакистанската ислямска лига (Наваз), която представлява интересите на големите градски земевладелци и Пакистанската народна партия, зад която стоят големите селски собственици на земя. Те са на практика семейни партии, едната управлявана от фамилията на Наваз Шариф от Лахор, а втората от фамилията на Беназир Бхуто от Карачи. Когато идва на власт, Мушараф увеличава квотата на местата, запазени за жени в пакистанския парламент, оставя икономиката да се развива свободно. Той прави и нещо нечувано за държава като Пакистан, в която всеки генерал, който вземе властта с преврат, бива убит или умира „при неизяснени обстоятелства”. Мушараф се съгласява да свали пагона и да остане граждански президент. Дори най-яростните му критици не отричат, че той е единственият политик, за когото няма съмнения за корупция. Имайки предвид, че съпругът на Беназир Бхуто и настоящ лидер на Пакистанката народна партия има влязла в сила осъдителна присъда за корупция, а Наваз Шариф е дисквалифициран от изборите също заради корупция, президентът стои сравнително добре по този критерий. Въпреки всичко никой не му вярваше, че ще приеме резултатите от изборите и ще работи с новото правителство, каквото и да е то. Исторически погледнато, това изглеждаше абсурдно. Всички очакваха масови нарушения и фалшификации на вота.

В деня на изборите аз бях в Лахор. Половин час преди отварянето на избирателната секция вече имаше опашка от хора, които чакаха да гласуват. Пръв влезе възрастен мъж, който нямаше търпение да пусне бюлетината си. Бе дошъл с две патерици, но настояваше да чака прав реда си. След като стигна до урната, пусна бюлетината и се разплака от щастие, дойде при мен и ме попита дали съм доволен. Аз му отвърнах, че е важно той да е доволен. Той ме прекъсна: „Не, важно е вие да сте доволни, защото ни смятате за неспособни да взимаме решения.

Ние знаем какво е добро за Пакистан, вярвайте ни поне малко!”

Напусна секцията с викове „Долу Мушараф”, които бяха подети от част от събралата се тълпа. Полицията не се намеси. По-късно през деня в най-бедния квартал на Лахор, в избирателна секция, в която нямаше електричество и се гласуваше на свещи, разположена в единствената тухлена постройка в квартала („Медицински център за предотвратяване на малария”) ни заобиколи огромна тълпа. За ужас на моята пребледняла охрана, която бе погълната от тълпата, аз останах поне половин час сред хората. Тяхното послание беше едно – искаме промяна, гласуваме за промяна, кажете на света, че гласуваме. Избирателната секция бе в рисков район, в който се очакваше или силен вот за едната ислямистка партия, или ниска избирателна активност, защото другата ислямистка партия бойкотираше изборите. В крайна сметка в тази секция, както и в цял Пакистан, ислямистките партии загубиха катастрофално.

Резултатите от изборите дават категорична победа на опозицията и са тотална загуба за партията на Мушараф. Първите 24 часа след изборите бяха критични – ще приеме ли президентът резултата или неговата партия ще ги оспори, включително и с въоръжена съпротива? Все пак подобен ход би бил в съответствие с националните политически традиции… При близо 45% средна избирателна активност и съкрушителна победа за двете опозиционни партии, за ужас на много анализатори, това не се случи. Лидерът на пропрезидентската партия призна загубата, поздрави победителите, обяви че партията му ще остане в опозиция, и – тъй като самият той не влезе в парламента – заяви, че ще си подаде оставката. Рано сутринта президентът Мушараф също заяви, че ще работи с новоизбраното правителство.

Сега накъде?

Мушараф има репутацията на човек, който си държи на думата. Дали обаче и сега ще успее да я удържи, при формирането на анти-президентско парламентарно мнозинство, което ще иска да анулира много от неговите закони, може дори да поиска свалянето му от власт? Този въпрос остава открит. В кланово-племенната политическа система на Пакистан най-вероятно ще бъде постигната някаква сделка, която да е приемлива за него, за спечелилите изборите, за Запада и за САЩ. Въпреки сериозния отпор на ислямистите, която хората дадоха с вота си, опасността от талибанизация все пак остава. Изборният ден протече сравнително спокойно и без груби нарушения, без това да означава, че подготовката на изборите съответства на нашите разбирания за свободни и честни избори. Но не може да се пропусне и фактът, че Пакистан даде отпор на ислямистите. Остава и постижението, че първата ислямска държава в света, създадена през 1947 г., за да бъде дом на мюсюлманите от индийския суб-континент, днес има шанса да докаже, че власт се губи и печели мирно и на избори. Нашата мисия, като наблюдатели, изпратени от Европейския парламент,  приключва в края на седмицата, но мисията на ЕС едва сега започва. ЕС трябва да следи внимателно дали започналият мирен преход ще продължи и дали президентът и новото мнозинство ще спазват всички ангажименти, които са поели към пакистанския народ и международната общност. Естествено, когато и където можем, ние ще помагаме.

В една от секциите, които посетих, на черната дъска някой беше на написал на английски нещо, което бе старателно трито (вероятно заради мен), но все още се четеше: „Изберете ислямските ценности, не християнските! Бойкотирайте Св. Валентин” …

(статията ще бъде публикувана в сп. ТЕМА)

България и САЩ – приятели и партньори за стабилност и просперитет

03/02/2012 1 comment

В неделя държавният секретар на САЩ г-жа Хилари Клинтън пристига в София и визитата й предизвиква закономерен интерес. Белязани от големите сблъсъци и разделения на миналия век, от превратности и изпитания, отношенията между нашите страни често са били оценявани нееднозначно. Паметта на българския народ свързва имената на Макгахан, мис Стоун, Ендрю Карнеги, както и на много други американци, с приноса към българската кауза. През миналия век Америка беше спасителен пристан за много наши сънародници – прогонени от голямата депресия или от репресиите през мрачните години на тоталитаризма у нас. След падането на Желязната завеса Америка подкрепи стремежа на народите от Източна Европа към човешко достойнство и свобода. Според последни данни в момента около 250,000 българи живеят в САЩ.

САЩ насърчаваха развитието на новата българска демокрация, новия български парламентаризъм, изграждането на пазарна икономика, превръщането на българското общество в общество на активни и отговорни граждани. Принос за българската промяна дадоха Националният демократичен институт, Международният републикански институт, доброволците от Корпуса на мира. С подкрепата си за присъединяването на България към НАТО Америка осигури гаранции за нашата национална сигурност.

Тесните връзки в днешния бързо променящ се свят не могат да се основават на само за спомените от миналото.

Днес България и САЩ споделят общи ценности, обединени са от взаимни интереси и се стремят към постигането на едни и същи цели. Двете страни са обречени да надграждат постигнатото и заедно с останалите европейски съюзници и партньори да доведат до успешен край проекта за една свободна и обединена Европа. Заедно допринасят за европейското бъдеще на страните от Западните Балкани, заедно подкрепят стремежа на народите от Близкия изток и Северна Африка към свобода, човешко достойнство и демокрация.

Днес България и САЩ работят за утвърждаване върховенството на закона, в борбата с всички форми на организираната престъпност, тероризма и корупцията. Силна и последователна е подкрепата на нашите американски партньори за осъществяване на реформите в сектора за сигурност, в съдебната система и укрепването капацитета на правоохранителните ни институции.

Във времена на тежки икономически изпитания, България и САЩ залагат на оползотворяването на значителния потенциал в сферата на икономиката и търговията, на стимулирането на инвестиционния интерес и създаването на работни места. Двете страни ще продължат да търсят заедно пътищата за постигане на енергийна сигурност и независимост на Европа чрез осигуряване на достъп до енергийни ресурси на конкурентни цени, при използването на модерни и щадящи околната среда технологии.

Динамично се развиват контактите между младите хора на двете страни са важна гаранция за бъдещето на нашите взаимоотношения. Нараства броят на българите, получили образование в престижни американски университети, за което допринасят и дейността на Фондация “Рокфелер”, Комисия “Фулбрайт”, Американският колеж в София и Американският университет в България. Българските студенти са втората най-голяма група студенти от Централна и Източна Европа в Америка.

Установените с американските еврейски организации сърдечни приятелски отношения са полезен мост в двустранните отношения както със САЩ, така и с държавата Израел. Естествена основа и стимул за развитието им несъмнено е историческата роля на България за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Тук отново с гордост можем да припомним думи на президента Клинтън от посещението му в София: „Когато спасихте вашите евреи, записахте една от най-достойните страници от една дълговечна и горда история”

Своята окончателна пълнота и смисъл отношенията между България и САЩ ще придобият след отпадането на последните затруднения пред свободния обмен между гражданите на двете страни. Премахването на визовите ограничения за пътуване до САЩ остава ключов приоритет за българското общество в контекста на двустранните отношения, в съзвучие с поведението на България като доказан, надежден и предвидим партньор на САЩ и със значението, което има този въпрос за България.

Предстоящото на 5 февруари 2011 г. посещение на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън основателно предизвиква коментари и очаквания. Без това да звучи като принизяване на значението му трябва да отбележим, че това е поредната среща на стратегически партньори, едно признание за това което правим в близкото и по широкото ни обкръжение. Един добър повод да преосмислим наследството и да трасираме бъдещето на отношенията на нашата страна с тази най-могъща, уникална във всеки смисъл държава, както и между нашите два народа.

Визитата е ясен знак за ангажимента на САЩ към България, за устойчивостта на общия ни съюз и партньорство, насочени към постигане на сигурност и просперитет за гражданите на двете страни, към утвърждаване на свободата и демократичните ценности.