Archive

Archive for the ‘Балкани’ Category

Три причини, поради които газовият хъб “Балкан” си заслужава

07/09/2016 1 comment

Публикувано във в. 24 часа

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5747501

Това е първият изцяло български проект, отговарящ на националния ни интерес в областта на енергийната диверсификация Проектът за газов хъб “Балкан” е български проект. Това е първият изцяло български проект, отговарящ на националния ни интерес в областта на енергийната диверсификация и разработен в България с оглед на стратегическото ни положение. Това е дългосрочен проект, по който ще се работи години, може би десетилетия напред.

Дали ще се случи, зависи както от нас, така и от партньорите ни, защото за неговата реализация се изисква сътрудничество с Европейския съюз, с региона и с Русия, която ще продължи да бъде фактор в областта на енергетиката и газовите доставки. Как ще се случи, зависи от способността ни да работим по реализацията на дългосрочен национален приоритет чрез премерени дипломатически и икономически ходове. Неизбежно в този разговор ще се намеси и геополитиката. Затова внимателно трябва да се анализират и използват външнополитическите инструменти, които ситуацията ще предлага.

Първият успех за проекта е мощната подкрепа на ЕС. Вторият — дипломатически успех, дойде във Варна преди дни – инициативата на министър-председателя Борисов за тристранна среща между България, ЕС и Русия по въпросите на хъба. Въпреки обтегнатите отношения между Европа и Русия.

Има поне три причини, поради които проектът си заслужава и може да бъде успешен. Първо, регионът не разполага със собствен регионален газов хъб.

Защо само Западна Европа трябва да печели от свободния пазар на газ?

Второ, Югоизточна Европа очаква много по-голям ръст на потреблението на газ от останалата част на Европа. Защо да не се възползваме от това като държава? И третата причина – силната покрепа, която България получава от Европейския съюз. В крайна сметка България е пресечна точка на важни европейски транспортни коридори и е естествен маршрут на енергийните потоци от юг, изток и югоизток. Страната ни обаче не може да бъде третирана само като територия, през която се реализират проектите на други държави.

На базата на собствена стратегия България може да се превърне във важен газов разпределителен център на Балканите. България разполага и с добре развита национална газопреносна мрежа, изгражда междусистемните връзки със съседите ни, започнаха и проучвания за добив на газ в Черно море.

Докато Европейският съюз е изправен пред историческо предизвикателство – как да удържи мощната миграционна вълна по границите си, никога не трябва да забравяме, че сигурността на енергийните доставки и диверсификацията остават от ключово значение за всички. Както по темата за енергетиката, така и по темата за миграцията, България има исторически шанс, че не сме сами, а получаваме подкрепа от цяла Европа. И по двете теми

имаме нужда от солидарността на ЕС и партньорства отвъд Европа.

И по двете теми ролята на българската дипломация ще бъде от ключово значение. И по двете теми е важно всички да се обединят около националния приоритет за газовия хъб, за да може да започне неговата реализация.

Падението на ВМРО

09/04/2013 Leave a comment

Ако воеводите на българското освободително движение видят отнякъде ръководството на ВМРО днес, сигурно ще се обърнат в гроба. Дружинката, която гордо е написала на уебсайта   си че “пазим паметта, но действаме в настоящето” няма нищо общо с онези славни българи, които някога се бориха за обединението на народа ни. Днес техните самозвани наследници нито се занимават с “пазене на паметта”, нито имат какво да предложат на обществото. Единствено се занимават с интригантсво и компромати. Когато за първи път в историята на съвременна България, в качеството си на външен министър, превърнах българската позиция по Република Македония в общоверпеойска, българските пишман патриоти се покриха като мишки. Когато през 2009 като евродепутат за първи път записах в доклада на Европейския парламент, че Република Македония трябва да чества общото си историческо наследство с България, пишман воеводите мълчаха като риби.

Никога не съм бил сред онези политици, които се бият в гърдите и викат “аз направих” или “аз казах”. В България за славата има достатъчно кандидати… Но няма да мълча, когато такива хора като самообявили се наследници на Тодор Александров превръщат патриотизма в евтина оперета и са много петимни да се бият по гърдите, да викат “булгар, булгар”, но за пет пари работа да не могат да свършат. Патриотарството, което днес самозвани националисти ни предлагат, е дълбоко провинциално и обидно за всеки разумен българин.

Патриотизмът днес означава три неща – всеки български гражданин да повярва във собствените си възможности, да знае, че има отговорност към своя род и родина и да не се страхува от света.

Поведението на подобни организации цели само едно – да всеят страх от света в българското общество. Политиката (ако може въобще да се нарече политика), която предлагат иска да скара България с всички, да я изолира, да я затвори, да обясни света с конспирации, да покаже че сме малки и незначителни и от нас нищо не зависи. Това е разбиране срещу което винаги и с всички средства ще се боря, защото знам че не е вярно. Знам че всичко зависи от нас самите и неведнъж съм го доказвал. С пиене на ракия и пеене на революционни песни никога нищо няма да постигнем. Ще го постигнем ако знаем как да представяме аргументите си, да защитаваме позициите си и да постигаме резултати. Моите аргументи относно отношенията с Македония бяха чути, позициите, които защитих се превърнаха в позиции на Европейския съюз, резултатите зависят от самите нас. Мен не ме е страх от света, за разлика от кликата, превзела ВМРО.

Всеки път когато България се е затваряла, обиждала на света, българският народ е страдал. Всеки път, когато страната и народът ни са се отваряли към света сме печелили – и като държава и като граждани. Но това е дълга тема…

Написах тези редове, защото ми омръзна да гледам как някакви хора се упражняват върху мен. За четири години чух и прочетох за себе си какви ли не глупости. Никога обаче не съм занимавал никого с тях, а и нямам намерение да отговарям на всевъзможни компромати, които се тиражират в кампанията всеки да бъде омаскарен. “Хвалу и клевету приемли равнодушно и не оспаривай глупца” е казал великият Пушкин доста отдавна.

Днес, дни преди началото на предизборната кампания, вместо да кажат какво предлагат на обществото ВМРО са се притеснили къде и как съм пътувал преди края на мандата. Доста смешен опит за компромат! За да сме напълно наясно обаче ще отговоря на това писание, за да видят всички абсурдността на твърдението им. Нека да започна с това, че пътуването започва в София на 23 януари с полет на военния “Спартан” от София до Багдад, където след доста години открихме новото българско посолство. Оттам със същия самолет на 24 януари стигнахме до Ербил, за да започнем подоготвка за откриването на консулството. Същия ден през Франкфурт и Сао Пауло стигнах до Сантяго в Чили, където бе първата среща на върха на ЕС със страните от Карибите и Латинска Америка. Можеше да не отида, България можеше да бъде единствената страна, която да не участва, за да са доволни пишман патриотите… Оттам през Торонто (смяна на полет) летях за Вашингтон за срещи в Държавния департамент и Белия дом, където обсъждахме визите, Балканите, Близкия изток и сътрудничеството ни в НАТО. Със сигурност нямаше да има нужда да ходя, ако България беше част от Варшавския договор, но тогава нямаше и да го водим този разговор… От САЩ летях директно за Кувейт, където се състоя първата среща на ООН за хуманитарната ситуация в Сирия. На нея световната общност задели над един милиард долара, за да помогне на бежанците от кризата. Със сигурност нямаше да има нужда да ходя, а и такъв форум нямаше да се състои, ако Асад не беше изтребил стотици хиляди хора и превърнал над един милион сирийци в бежанци. На 31 януари през Франкфурт стигнах до Брюксел, където имаше заседание на външните министри на ЕС. Уморително пътуване, което със сигурност нямаше да има причина да направя, ако страната ни не беше в ЕС. На другия ден лятах до Мюнхен, където участвах в конференцията по сигурността. Тук имах доста срещи, включително и с външния министър на Република Македония. После през Брюксел и Виена се прибрах в София.

Да се търси някаква конспирация в това дори не е смешно, a жалко. Или пък да се търси някаква сензация в това, че съм бил в управителния съвет на една неправителсвена организация, която се грижи за бездомни деца и която съм напуснал след като съм станал министър.

Жалко е, че хора, които претендират да бъде наследници на воеводите на българското освободително движение днес се занимават само и единствено със слухове и компромати.

Слава Богу, че в България в за този евтин театър зрители няма.

Разговорът за съседите ни казва много за нас самите

17/09/2012 Leave a comment

За последните 20 години животът в България се промени. От безвремието на комунизма стъпихме в динамичната ера на демокрацията и свободата и бързо трябваше да се научим – къде успешно, къде не, да носим отговорност за собствените си решения.

Освен България обаче се промени и средата около нас. С разпадането на Югославия се появиха седем нови страни и всички те са ни съседи. Под юздите на диктатурата в СФРЮ и НРБ бяхме позабравили за тлеещите исторически, религиозни и културни конфликти, които бяха дали на региона ни прозвището “барутен погреб”. Малко хора днес си спомнят за политиката на изкуствено създаване на нации, водена от триото Тито – Сталин – Димитров, защото тя бе последователно изтрита от съзнанието на всички на Балканите в годините на “зрелия социализъм”.

Днес обаче живеем в друга среда. България заедно с Хърватия, Турция и Албания сме съюзници в НАТО, а с Гърция, Румъния и Словения сме и членки на ЕС.А всички останали страни искат да бъдат част от нашата общност. От момента, в който с широка ръка признахме независимостта на републиките на бивша Югославия, рядко сме се замисляли за политиката си към съседите. Поглеждаме нататък основно в трудни моменти като югоембаргото, кризата в Косово, бунтовете в Македония. Време е обаче да погледнем към региона и да осмислим какви са принципите и устоите на нашата политика. Защото регионът днес се променя динамично, също както и ние вървим по нашия път и днес нямаме нищо общо с държавата, която бяхме по времето на комунизма.

Обедняването, икономическите трудности, финансовата криза извеждат днес на преден план най-лесните решения – национализма и ксенофобията. На Западните Балкани днес е много по-трудно да си проевропейски настроен, отколкото преди 10 години. Европа, изглежда, е загубила ентусиазма за разширението, а политическите опортюнисти ежедневно и все по-силно наблягат на това, което ни разделя, а не на това, което ни сближава. За много държави около нас пътят напред изглежда труден и неясен, а когато се затрудняваш да бъдеш оптимист за бъдещето, се захващаш да ровиш в миналото да създаваш митове и да мислиш, че по този начин винаги ще печелиш изборите.

Пред България има малко възможности в тази ситуация. Ние можем или да паднем в този капан, като започнем да обръщаме внимание на всяка провокация, или да покажем, че има и друг начин да градим отношения. За да отговорим на това предизвикателство като общество, пет години след членството ни в ЕС имаме нужда да осмислим политиката си към съседите и да го направим по съвременен и спокоен начин. Трябва да разберем, че не може постоянно да залитаме към крайностите. Политиката ни към Балканите не може да се прави нито тайно в кабинетите, нито на улицата. Това трябва да стане открито, но по-важното – на базата на принципи, които всички приемаме. Само ако имаме съгласие върху тях, ще можем да сме достовоерни в това, което казваме, и да го отстояваме.

Много хора дойдоха при мен и казаха: не го прави, не опитвай да промениш нещо, което е толкова горещо, ще отвориш кутията на Пандора; какво ще кажат в Брюксел, представяш ли си какви гласове ще се чуят, това ще ни скара с всичките ни съседи. Разбирам много добре, че това е риск. Но аз нямам причина да се съмнявам, че именно българското общество, преживяло и осъзнало нуждата от това да бъдем толерантни един към друг, единственото на Балканите, изградило гражданска концепция за своята националност, няма да има силата и смелостта за един дебат. Ако на други се налага да търсят под дърво и камък митовете, с които да покажат колко са различни от съседите си, ние в България познаваме историята си, знаем кои сме и няма от какво да се страхуваме.

Този дебат е важен за нас и по друга причина. За нас самите не е важно само какво ще кажем в него за съседите си, а и как ще го кажем. Ще бъдем ли част от истерията, задаваща се в някои страни на Балканите, или ще покажем, че имаме силата да продължим да бъдем пример за нашия регион. Ще решим ли кое е по-полезно за нас: истеричната реакция на събития около нас, или системните усилия да превърнем България в пример за подражание. Ние имаме с какво да се похвалим в развитието си: имаме най-ниските данъци в Европа и сме финансово стабилни, не сме заплашени от фалит, но все още има неща като справедливата съдебна реформа и икономическия напредък, които много повече заслужават нашето внимание сега.

Аз съм сигурен, че ще постигнем съгласие по основните приоритети на балканската ни политика. И съм убеден, че с начина, по който го правим, ще покажем, че сме страна, която не се страхува да отстоява националните си въжделения и е отворена към всичките си съседи. Историята на различните конфликти в Европа през вековете показва, че има един успешен модел да се поддържа идентичността на една държава. Трагедиите на Стария континент идваха, когато някой решеше да постигне това, като се противопоставя на всички останали. Успехът винаги е идвал, когато всички даваме собствената си национална неповторимост и допринасяме за многообразието на света. Това не означава, че трябва да забравим кои сме, нито да мразим останалите, а точно обратното – да сме сигурни в себе си и да сме горди от това, което сме.

Публикувано във в. “Труд”