Home > Балкани, България, статия > Разговорът за съседите ни казва много за нас самите

Разговорът за съседите ни казва много за нас самите


За последните 20 години животът в България се промени. От безвремието на комунизма стъпихме в динамичната ера на демокрацията и свободата и бързо трябваше да се научим – къде успешно, къде не, да носим отговорност за собствените си решения.

Освен България обаче се промени и средата около нас. С разпадането на Югославия се появиха седем нови страни и всички те са ни съседи. Под юздите на диктатурата в СФРЮ и НРБ бяхме позабравили за тлеещите исторически, религиозни и културни конфликти, които бяха дали на региона ни прозвището “барутен погреб”. Малко хора днес си спомнят за политиката на изкуствено създаване на нации, водена от триото Тито – Сталин – Димитров, защото тя бе последователно изтрита от съзнанието на всички на Балканите в годините на “зрелия социализъм”.

Днес обаче живеем в друга среда. България заедно с Хърватия, Турция и Албания сме съюзници в НАТО, а с Гърция, Румъния и Словения сме и членки на ЕС.А всички останали страни искат да бъдат част от нашата общност. От момента, в който с широка ръка признахме независимостта на републиките на бивша Югославия, рядко сме се замисляли за политиката си към съседите. Поглеждаме нататък основно в трудни моменти като югоембаргото, кризата в Косово, бунтовете в Македония. Време е обаче да погледнем към региона и да осмислим какви са принципите и устоите на нашата политика. Защото регионът днес се променя динамично, също както и ние вървим по нашия път и днес нямаме нищо общо с държавата, която бяхме по времето на комунизма.

Обедняването, икономическите трудности, финансовата криза извеждат днес на преден план най-лесните решения – национализма и ксенофобията. На Западните Балкани днес е много по-трудно да си проевропейски настроен, отколкото преди 10 години. Европа, изглежда, е загубила ентусиазма за разширението, а политическите опортюнисти ежедневно и все по-силно наблягат на това, което ни разделя, а не на това, което ни сближава. За много държави около нас пътят напред изглежда труден и неясен, а когато се затрудняваш да бъдеш оптимист за бъдещето, се захващаш да ровиш в миналото да създаваш митове и да мислиш, че по този начин винаги ще печелиш изборите.

Пред България има малко възможности в тази ситуация. Ние можем или да паднем в този капан, като започнем да обръщаме внимание на всяка провокация, или да покажем, че има и друг начин да градим отношения. За да отговорим на това предизвикателство като общество, пет години след членството ни в ЕС имаме нужда да осмислим политиката си към съседите и да го направим по съвременен и спокоен начин. Трябва да разберем, че не може постоянно да залитаме към крайностите. Политиката ни към Балканите не може да се прави нито тайно в кабинетите, нито на улицата. Това трябва да стане открито, но по-важното – на базата на принципи, които всички приемаме. Само ако имаме съгласие върху тях, ще можем да сме достовоерни в това, което казваме, и да го отстояваме.

Много хора дойдоха при мен и казаха: не го прави, не опитвай да промениш нещо, което е толкова горещо, ще отвориш кутията на Пандора; какво ще кажат в Брюксел, представяш ли си какви гласове ще се чуят, това ще ни скара с всичките ни съседи. Разбирам много добре, че това е риск. Но аз нямам причина да се съмнявам, че именно българското общество, преживяло и осъзнало нуждата от това да бъдем толерантни един към друг, единственото на Балканите, изградило гражданска концепция за своята националност, няма да има силата и смелостта за един дебат. Ако на други се налага да търсят под дърво и камък митовете, с които да покажат колко са различни от съседите си, ние в България познаваме историята си, знаем кои сме и няма от какво да се страхуваме.

Този дебат е важен за нас и по друга причина. За нас самите не е важно само какво ще кажем в него за съседите си, а и как ще го кажем. Ще бъдем ли част от истерията, задаваща се в някои страни на Балканите, или ще покажем, че имаме силата да продължим да бъдем пример за нашия регион. Ще решим ли кое е по-полезно за нас: истеричната реакция на събития около нас, или системните усилия да превърнем България в пример за подражание. Ние имаме с какво да се похвалим в развитието си: имаме най-ниските данъци в Европа и сме финансово стабилни, не сме заплашени от фалит, но все още има неща като справедливата съдебна реформа и икономическия напредък, които много повече заслужават нашето внимание сега.

Аз съм сигурен, че ще постигнем съгласие по основните приоритети на балканската ни политика. И съм убеден, че с начина, по който го правим, ще покажем, че сме страна, която не се страхува да отстоява националните си въжделения и е отворена към всичките си съседи. Историята на различните конфликти в Европа през вековете показва, че има един успешен модел да се поддържа идентичността на една държава. Трагедиите на Стария континент идваха, когато някой решеше да постигне това, като се противопоставя на всички останали. Успехът винаги е идвал, когато всички даваме собствената си национална неповторимост и допринасяме за многообразието на света. Това не означава, че трябва да забравим кои сме, нито да мразим останалите, а точно обратното – да сме сигурни в себе си и да сме горди от това, което сме.

Публикувано във в. “Труд”

  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: