Home > политика > “Тук” и “там” или младите в българската политика

“Тук” и “там” или младите в българската политика


В България много обичаме да говорим за младите в политиката. За това, че има нужда от тях, че те са бъдещето, че в тях е надеждата. Т.нар. “млади” – към които и аз понякога смятам, че принадлежа, или поне съм принадлежал – са особена категория хора. Като всички нас те се влияят от света наоколо и се вълнуват от проблемите, с които всеки се сблъсква. В началото на 90те младите бяха онези, които искаха промяна (разбирай свобода и демокрация).

Хора, родени през 50те години, живяли периода на комунизма, неопитни, но изпълнени енергия и ентусиазъм. Много от тях бяха закърмени с радио “Свободна Европа”, формирали вижданията си за как трябва да изглежда света от книгите на руските дисиденти, нетърпеливи България да бъде “нормална страна”. Филип Димитров е един от рицарите на това поколение. Без да правя невъзможни паралели, за левия политически спектър такива символи бяха Жан Виденов и Георги Първанов. Първите двама обаче загубиха много битки в сблъсъка със системата. В ретроспекция Филип спечели голямата битка за България – демокрацията, свободата, частната собственост (ценности, които ако си спомняте в началото на 90те не бяха обект на консенсус) вече не се поставят под въпрос. Георги Първанов успя там, където Жан Виденов се провали. Успя, макар и с компромиси, да доведе партията си до общественото съгласие, че страната трябва да бъде част от “Запада” и от убеден анти-НАТОвец ще остане висторията като президентът, в чиито мандат България стана член на ЕС иСеверноатлантическия алианс.

Младите на 90те години ще останат в историята с променливи успехи. Все пак те бяха хората, които най-дълго бяха живяли в периода на “зрелия социализъм” и това неиминуемо беше фомирало тяхното поведение. За едни това означаваше яростна битка със системата и наследството на комунизма, за други означаваше плавен преход. 90те години бяха мътни времена, времена на постоянни кризи и липсващи правила. Към края на века много хора от това поколение започнаха да се ориентират и се насочиха към бизнеса. Къде честно, къде нечестно започнаха да правят пари и да се вписват в системата.  Малко останахаентусиастите, които да се занимават с политика.

Началото на 21 век доведе на българската политическа сцена поколението на родените през 60те години. Много от тях се излюпиха под крилото на Симеон  Сакскобургготски и носеха със себе си заряда на хора, които знаят и могат. Стана модерно да си учил в чужбина, да си работил в големи международни банки и корпорации, да разбираш от фондови борси и ценни книжа. Това бяха хора, формирали вижданията си за света в края на комунизма и бързоориентирали се след 1989, че трябва да си търсят образованието и реализацията в чужбина. Сред тях няма да срещнете идеалисти и мечтатели, а по-скоро прагматици. Политици без визия, но с достатъчно знания как да правят пари (понякога и да крадат). В техните очи нещата в България трябваше да се управляват така, че да носят по-висока доходност – по-скоро лична, отколкото обществена. Трудно е да се намерят символите на това поколение, но като че ли Милен Велчев и Сергей Станишев могат да изпълнят тази роля. И двамата уж влизат в политиката с добри намерения, но нито един от тях не стана “агент на промяната”, по-скоро станаха част от системата. Станишев ще остане в историята като министър-председателят,  формално управлявал в периода, в който България бе превърната в символ на корпуцията. Вместо да формулира визия и да има воля да възроди България след постигането на европейската си мечта, неговото управление я остави да затъне в безвремието на нерешени проблеми и задкулисни сделки.

Политически това поколение е много трудно да бъде определено. То се изплъзва от всеки опит за дебат, крие се зад администрацията (която е виновна – никога политиците), търси проблемите извън себе си (опозицията не била конструктивна), дори извън България (световната икономическа криза). Това е поколение, което няма големи политически идеи и проекти, защото дълбоко в себе си го е страх от политиката и от отговорността. Такова поведение обаче предизвиква или отчаяние или обратна реакция сред всички нас, които смеродени през 70те години.

Всички ние, които сме били на юношеска възраст през 1989, имаме макар и бегъл спомен от времето на Тодор Живков. Спомняме си както периода преди 10 ноември, така и периода веднага след него. Знаем, че това е вододел в новата българска история, но сме фомирани като личности в годините на прехода, на политическото противопоставяне, на хаоса и на липсата на правила, на постоянни промени в образователната систама, на хаос в здравеопазването. Едновременно с това ние сме първото поколение, което реално се възползва от  свободата да пътуваш, затова и не се страхуваме от света. Видяли сме и “там”и “тук”, можем да се реализираме и в чужбина, и в България. Дразнили сме се и  се дразним от разликите, които виждаме когато пътуваме, от бавния ход на нещата у нас, от упадъка на ценности и нрави. Но най-вече се дразним от липсата на правила и сигурност. За нашето поколение големият политически проект се съдържа в две думи – сигурност и отговорност. Не, това не трябва да звучи фашизоидно, напротив. За нас демокрацията не е само правото наизбор или процедура, а е по-скоро ценност, чието опазване дава хоризонти за развитие на поколения напред.

Моето поколение обаче има сериозен проблем. Във всеки от нас се сблъскват две реалности – едната на бягството и отчаянието, другата на активното действие. “Добре де, знаем как трябва да са нещата, но тук не може да стане. Какво мога аз да променя? Кой ще ми позволи да направя нещо? За какво да се занимавам с политика – от мен нищо не зависи” – това са мислите и думите на много от нас.  Някои намират отговора и напускат България – физически или емоционално. Никой не трябва да ги съди за избора им. Наистина задачата е с повишена трудност. А светът е голям и възможностите в общи линии неограничени.

Страхувам се обаче, че ако мнозинството изберем пътя на вътрешната или на реалната емиграция, поколението на родените през 70те години ще пропусне да реализира своята визия за България. А именно ние сме хората, които до болка познаваме проблемите на прехода, на несигурността и на липсата на правила. Имаме ли сили да изберем трудния път, за да бъде “тук” като “там”? Отговорът зависи от всеки един от нас.

Categories: политика Tags:
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: